Ким Робинсън - Червеният Марс

И въпреки това, наблюдаваше. Една сутрин Джанет Блайливън се появи на закуска в D трапезарията със своите видеоочила. Тя беше главният репортер на американската телевизия и често се разхождаше из кораба, сложила своите видеоочила, като се оглеждаше наоколо, коментираше, събираше разкази за разни събития и ги изпращаше обратно на Земята. Там милиони хора ги гледаха, сякаш бяха герои на последната сапунена опера, а това беше досадно за някои от тях. Ето защо, когато Джанет се разположи в единия край на масата със своите видеоочила, наоколо се разнесоха няколко стона. На другия край на масата седяха Ан Клейборн и Сакс Ръсел и разгорещено спореха, забравили за всичко наоколо.

— Ще бъдат необходими години да открием какво има там, Сакс. Десетилетия. На Марс има толкова суша, колкото на Земята, с уникална геологическа структура и химически състав. Сушата трябва да бъде проучена изцяло, преди да започнем да я променяме.

— Ние ще я променим още с нашето кацане — Ръсел отпъди възраженията на Ан, сякаш те бяха паяжина, попаднала върху лицето му.

— Ти си голям мислител, Сакс — каза Ан и гневно сви устни. Тя беше жена с широки рамене и буйна кестенява коса, геолог с неоспорими възгледи, от които не отстъпваше лесно по време на спор. — Гледай, Марс е заел своето собствено място във вселената. Щом толкова искаш, занимавай се със своята игра по промяна на климата долу на Земята, те имат нужда от помощта ти. Или пък опитай на Венера. Но не можеш просто да изтриеш повърхността на една планета, която е на три милиарда години.

Ръсел отмахна от себе си още паяжини.

— Тя е мъртва — просто каза той. — Освен това, решението всъщност не е наше. То ще ни бъде измъкнато изпод носа.

— Нито едно от тези решения няма да ни бъде измъкнато изпод носа — остро се намеси в разговора им Аркадий.

Джанет се вгледа поред в лицата на спорещите, заснемайки всичко. Ан започваше да се вълнува; повиши тон. Мая се огледа и разбра, че Франк не харесва създалата се ситуация. Ала ако той сложеше край на разговора, милионите зрители на Земята щяха да узнаят, че не желае колонистите да спорят пред тях. Вместо това Чалмърс се взря към отсрещния край на масата и срещна погледа на Буун. Изразът на лицата им се промени толкова бързо, че Мая примигна.

— Когато бях там по-рано — намеси се Буун, — ми се стори, че тази планета вече наподобява Земята.

— С изключение на двестате градуса по Келвин — възрази Ръсел.

— Така е, но приличаше на Мохаве или на Сухите долини.

И така нататък. Джанет се обърна към него и Ан, отвратена, си взе кафето и напусна трапезарията.

По-късно Мая се съсредоточи, за да си спомни погледите, които си бяха разменили Буун и Чалмърс. Те бяха нещо, подобно на код или таен език, изобретен от еднояйчни близнаци.

Седмиците отминаваха и всеки ден започваше със спокойна закуска. Работата, която трябваше да бъде извършена, не беше толкова много: те трябваше да са живи, в добра форма, да поддържат кораба в изправност и да продължат подготовката си за Марс.

Според лекарското предписание, всеки трябваше да прекарва по три часа на ден върху пътечката за бягане, ескалаторите, въртящите се колела или да се занимава с уредите за вдигане на тежести. Инженерите, в това число и Мая, прекарваха много време в тренажорите, където трябваше да се справят с множество симулирани изпитания. Там специалистът беше Аркадий; той притежаваше извратен талант да им възлага целеви задания — толкова трудни, че често „убиваха“ всички участници в тях. Колонистите „приближаваха Марс“; започваха да проблясват червени светлини, понякога придружени със сирени и хората попадаха в неприятни ситуации. Веднъж се удариха в планетоид, който тежеше приблизително петнадесет грама, вследствие на което в топлинния им щит се появи голяма пролука. Сакс Ръсел беше изчислил, че вероятността да се сблъскат с тяло, по-тежко от един грам, беше веднъж на всеки седем хиляди години, прекарани в пътешествие с кораба, ала въпреки това — хей на! — бяха попаднали в критично положение. Хората с пъхтене отхвърляха самата представа за подобно събитие, докато тичаха към оста и се напъхваха в скафандрите, предназначени за работа в открития космос. Трябваше да изпълзят навън, за да отстранят пробива, преди да навлязат в марсианската атмосфера и да изгорят като въглени; и когато половината от пътя беше изминат, гласът на Аркадий прозвуча в микрофоните им:

— Бързината не е достатъчна! Всички сме мъртви.