Ким Робинсън - Айсхендж

Долавях свистенето на въздуха в клапаните, щракането на датчиците, спокойното дишане на спящите животни. Може би ще успеят, мислех си. По-пълното затваряне на цикъла сигурно беше възможно. Но въпросът беше дали след като го постигнеха, щяха да пожелаят да живеят в тези условия?

Колко дълго хората можеха да живеят в звездолет?

А колко ли щеше да им се наложи?

Една сутрин след подобна нощ на вратата ми се почука. Отворих. Беше Давидов.

— Да?

Той наведе глава.

— Съжалявам за начина, по който разговарях с тебе тогава. Много отдавна не бях чувал някой да критикува проекта, забравил съм как да реагирам в такива случаи. Не успях да си сдържа нервите. — Той вдигна глава и се усмихна плахо: — Прощаваш ли ми? Ще ми простиш ли, че те похитихме и на всичкото отгоре ти крещях тогава?

— Хъм — изсумтях предпазливо. — Ще видим.

Усмивката му изчезна. Ръката му се вдигна замислено към мургавата му буза и я опъна.

— Имаш ли нещо против да направим заедно една обиколка на кораба? Да ти покажа какво възнамеряваме да направим?

Стоях и мислих толкова дълго, колкото беше възможно, но знаех, че ще приема поканата от любопитство да видя какво са успели да откраднат от комитета.

— Защо пък не — отговорих.

Докато се прехвърляхме на „Идалго“, успях да видя през люка на катера, че вече са приключили със скачването на двата кораба. Сега ги свързваха тънки плоскости с тесни ходове между тях. В резултат се беше получил един широк и тромав на вид кораб. Прозорците му блестяха като светещите петна по гърба на дънна океанска риба. Все още се намирахме сред малка група астероиди. Знаех, че най-големият е Хилда, а около нея кръжаха още няколко скални отломъка.

Нужни бяха няколко часа, за да ми покаже Давидов всичко, с което разполагаха. Имаха хранилища, пълни с минерали, медицински материали, хранителни продукти, подправки, облекло, екипировка за кацане, цветни платна и други материали за смяна на сезоните. Библиотека от микрофишове, съдържаща четиридесет милиона тома на триста езика. Също толкова богата колекция от музикални записи, която имаше раздели за почти всички музикални инструменти. Спортна екипировка. Множество филми на английски и руски. Игротека, пълна с играчки. Една стая, пълна с компютри и части за тях. Обсерватория с няколко мощни телескопа.

По време на тази все по-интересна обиколка ние почти само си подхвърляхме шеги. Беше наистина много забавно, макар че не след дълго Давидов явно се почувства неловко от този словесен двубой. Но какво можех да направя? Те бяха положили всички усилия да се подсигурят с всичко необходимо и в същото време в цялата работа имаше нещо незряло, сюрреалистично — всички детайли като че ли си пасваха, но самата изходна постановка беше абсурдна.

Завършихме обиколката си във фермата, сред петнистите бутилки с водорасли, които хвърляха зеленикави отблясъци, и миризмата на обор иззад съседната врата. Давидов изглеждаше смешен със слънчевите очила. Тук аз бях екскурзоводът, а той — туристът. Казах му за опитите на Надежда с хранителния разтвор и за бактерията-мутант на Мария-Ана.

— Чух, че си им помагала.

Това означаваше, че вече участвам в проекта.

— Мъничко — изрекох саркастично.

— Оценявам го.

— Е, не го приемай лично.

Той се усмихна накриво. Аз обаче разбрах, че мога да го засегна.

Стигнахме до стената в дъното, която тихо вибрираше, предпазвайки ни от ядрените реакции в задния сектор на кораба. Тази част от проекта също не биваше да претърпи провал. Магическите знания, позволяващи на инженерите по екранирането да се справят с тази задача, бяха за нас, непосветени в нищо тайнствено, истинско свещенодействие. За нас тяхната работа приличаше на обред.

— Иска ми се да разбера едно нещо — подхванах аз. — Защо трябва да постъпвате по този начин? Хората така или иначе ще напуснат Слънчевата система. Не е необходимо да го правите така!

Той отново посегна към лицето си. Спомних си, че това е жест на Суон, и ми стана ясно откъде го е прихванал.

— Не мога да се съглася, че хората неизбежно ще напуснат Слънчевата система. Нищо не е неизбежно, такова нещо като исторически детерминизъм няма. Хората са тези, които предприемат някакви действия, а не историята. Те избират начина, по който да постъпят. Ето например бихме могли да построим звездолет по всички изисквания още в края на двадесетия век, но не сме го направили. И може да се окаже, че тези двеста години са били нещо като илюминатор. Прозорче, което скоро може да се затвори.