Лео Таксил - Забавна Библия

Интересно е да се отбележи колко здраво подобна библейска география е владеела главите дори и на учени на времето си хора. Най-образованият пътешественик в X век Лев Диакон уверявал читателите си, че Дунав, или Истър, „е една от реките, които изтичат от райските градини. Получавайки началото си в Едем, тя скоро се скрива под земята и като протича невидимо известно разстояние, излиза отново на повърхността в страната на келтите.“ Един от древните християнски богослови, „блаженият“ Теодорит, между другото дава и основание за подобни съждения. „И други реки — казва той в «Тълкуване на книгата Битие» излизат в едно място, после поради някакви дълбочини се скриват в земята и отново изтичат отгоре… Бог е устроил това ненапразно, а за да пресече излишното човешко любопитство. Защото, ако течението им беше явно, някои биха се изкусили, вървейки по бреговете им, да търсят мястото на рая.“ Свещеникът Йоан Лукианов, който извършил в 1710 г. пътуване до „светите места“ (в Палестина), пише буквално следното: „В единадесетия ден на август пристигнах до река Нил, която тече от рая“ („Пътешествие“, 1862, стр. 51).

Френската дума „солитер“ означава точно „самотен“, „уединен“.

Римски император от втората половина на IV век (от 361 до 363 год.), наречен от християнските църковници отстъпник. Той излизал против християнството с рязка и остроумна критика. Юлиан написал тритомен трактат „Против християните“, в който подхвърлил на безпощадна критика Вехтия завет, евангелията и другите „свещени“ книги. По-късно християнската църква унищожила произведенията на Юлиан. Запазени са само части от литературните трудове на този остроумен философ. Откъси от съчиненията му виж в кн.: А. Ранович, Антични критики на християнството, ГАИЗ, 1935.

Луцифер — прието в римокатолическата църква название на „нечистия дух“, дявола, сатаната, който има и много други названия: Велзевул, Асмодей, бяс, дявол, дух на тъмнината и т.н. Необходимо е да се приведат тук още няколко данни за сатаната във Вехтия завет. Дори там, където сатаната се споменава под съвременно название, той далеч не е такъв, какъвто впоследствие го направили християнските легенди. Библейският дявол съвсем не е враг на бога: той е негов послушен слуга, негов чиновник ангел. Във Вехтия завет няма дори възможност за действие на дявола в духа на съвременните християнски понятия. Всичко прави бог, изпращайки и добро, и зло. „Става ли в град злополука, която да не е допуснал господ?“ ( Амос, гл. 3, ст. 6 ) и т.н. В книгата на Иов сатаната се рисува направо като прост слуга на бога. Той просто посещава божиите чертози: „Един ден дойдоха синовете божии да застанат пред господа; между тях дойде и сатаната. И рече господ на сатаната: отде дойде?“ ( Иов, гл. 1, ст. 6–7 ). По-нататък се разказва как сатаната действува по божието благословение. И в други места на вехтозаветната част на Библията сатаната се споменава в пълно съответствие с възгледите за него като за послушно оръдие на волята на бога. Например „злият дух от господа“, изпратен на Саул ( I Царства, гл. 16, ст. 14 ). У Захарий сатаната също изпълнява почти служебна роля, обвинявайки „великия иерей Иисус“, при което бог му забранява това ( Захарий, гл. 3, ст. 1–2 ). По-самостоятелна роля играе сатаната в разказа за преброяването на Давид ( I Паралипоменон, гл. 21, ст. 1 ), където се казва: „подигна се сатана против израиля и подбуди Давид да преброи израилтяните“. Този разказ обаче се унищожава съвършено от паралелния на него във втората книга на „Царства“ ( гл. 24, ст. 1 и сл. ). Тук се говори, че при това преброяване „гневът господен пак се разпали против израилтяните и подбуди между тях Давида да рече: иди, преброй израиля и иуда.“ В книгата на Товит сатаната има малко по-друг вид: той представлява копие на древноперсийския дух Дева-Емма. Изгонват го чрез кадене на сърца и дробове ( Товит, гл. 6, ст. 8 ). Този ритуал е заимствуван от древноперсийската магия, където бил особено развит култът на всевъзможни духове, и зли, и добри.

Във Вехтия завет никъде повече не се говори нещо, което би могло да се свърже със съвременните представи на християнските богослови за дявола. Споменаването на дявола в неканоническата книга „Премъдрост Соломонова“ ( гл. 2, ст. 22–24 ) е вече елино-иудейска идея, възникнала в по-късни времена.

Във Франция е прието членовете на Парижката академия на науките да се наричат безсмъртни.