Тимъти Зан - Кобра

Той се извърна и пое с доста бързо темпо към миниатюрната кула в далечината, а останалите школници се подредиха зад него. Джони се озова някъде по средата на групата. Стараеше се да поддържа ритмично темпо и прогонваше всякакви ненужни мисли. Тези пет километра надвишаваха поне двукратно най-дългото разстояние, което някога беше пробягвал и когато наближиха кулата, въздухът излизаше от стиснатото му гърло на пресекулки и всичко наоколо се въртеше в кръг.

Бей вече ги очакваше.

— Задръжте дъх и бройте до тридесет — посъветва ги той. Джони опита и за своя изненада успя да го стори, дори дишането и зрението му се възстановяваха с неочаквана бързина. — Току-що преминахме урок едно и половина — продължаваше Бей. — Близо две трети от вас позволиха на телата си да се хипервентилират, без някаква друга необходимост, освен навика. При скоростта, която поддържахме, вашите сервомотори трябваше да поемат от петдесет до седемдесет и пет процента от работата. С течение на времето ще привикнете да се осланяте на вашата автономна система, но докато това стане, ще трябва сами да се грижите за всички тези подробности. Продължаваме. Втори урок — скокове. Ще започнем със скокове до определени височини. Следете внимателно какво правя. Все още не сме ви въвели програмите с бойните рефлекси, така че, ако не внимавате, най-вероятно ще си изкълчите някой глезен или — още по-неприятно — може здравата да си ударите главата. Затова — гледайте и се учете.

През следващите няколко часа те се научиха да скачат, да се завъртат при необходимост във въздуха и да се приземяват безопасно, дори когато това става неочаквано. След това Бей ги отведе при кулата и им показа най-малко дузина техники за външно катерене по стръмната и гладка стена. Когато дойде време за обяд, всеки един от тях вече беше извършил по едно секващо дъха изкачване на стената до отворения прозорец на последния етаж. Бей им нареди да се покатерят на близката стена, където, върху невероятно тясното пространство, даде команда да извадят индивидуалните хранителни пакети и там, на десетина метра над земята, се заеха да поглъщат лакомо храната.

Следобед тренираха да контролират сервомоторите на ръцете и по-специално да хващат тежки предмети така, че да не пострада кожата и кръвоносните съдове на дланите. Проблемът не беше толкова банален, колкото изглеждаше на пръв поглед и докато Джони се измъкна само с няколко незначителни охлузвания, други получиха доста сериозни наранявания. Бей нареди на най-пострадалите да се отправят към лазарета, а останалите продължиха обучението, докато слънцето опря в хоризонта. След поредния петкилометров крос, те се прибраха в казармата, хапнаха набързо и бяха събрани в една от учебните зали за урок по тактика и стратегия на партизанската война.

Късно вечерта, напълно изтощени духом и телом, им позволиха да се приберат в спалните помещения.

От две седмици насам — откакто бяха започнали операциите, — за първи път си лягаха в спалното помещение. Джони без да губи време се отправи към леглото и се строполи изтощен под звука — както му се стори — от немощно скърцащите пружини. Но сигурно само си въобразяваше — не беше много по-тежък, въпреки огромното количество техника, която бяха натъпкали в него. Той протегна изтръпналите си мускули, опипа предпазливо охлузванията по ръцете си и се зачуди дали ще издържи още четири седмица в този ад.

Само след минута в стаята влязоха петимата му съквартиранти, очевидно по средата на разгорещено обсъждане на събитията от деня.

— … казвам ви, всички армейски инструктори се държат като роботи — говореше Кали Халоран. — Нарочно го правят, за да стреснат от самото начало новобранците. Психология, момчета, психология.

— Майната й на тази психология — изплю ядно Пар Нофке, опря се на леглото и се протегна отпаднало. — И защо трябваше да обядваме на десет метра височина — това ли му викаш психология? Ще ти кажа — Бей просто изпитва удоволствие, като ни гледа как се потим.

— За да привикнеш да пазиш равновесие, докато си съсредоточил вниманието си другаде, разбра ли? — попита го сухо Имел Дойч.

— Както вече казах — кимна Халоран. — Психология.

Нофке изсумтя и се обърна към другите.

— Ей, Друма, Ролон! Я елате тук да се позабавляваме. Имаме достатъчно време да изиграем един „царски блъф“!

— След минутка — разнесе се мекият глас на Друма Сингх от банята, където бяха изчезнали с Ролон Вилхо. Джони бе забелязал, че ръцете на Сингх са омотани със синкави бързозаздравяващи бинтове и предположи, че Вилхо му помага да смени превръзките.