Тимъти Зан - Кобра

— С изключение на теб.

— Джони, може и да съм била само едно хлапе през последната война, но имам достатъчно спомени, за да сънувам кошмари за няколко живота напред. Не ми се иска да го преживявам отново… но ако Доминионът влезе във война, ще се наложи.

— Има и друга възможност…

— Мислиш ли? Да не смяташ, че в Комитета полагат всичките тези усилия, само за да си намират работа? Те знаят, че Адирондак ще е първата цел на трофтите, а всички имаме представа колко ги бива да ни защитават. Истината е, че вече са ни отписали, зачеркнали са ни от списъка. И то ей така, без никакви усилия. — Тя млъкна за миг и си пое дъх. — Съжалявам, Джони. Сигурна съм, че Авентини значи много за теб. Но аз просто не мога да пожертвам Адирондак, а също Силвърн и Иберианд, независимо какво ще спечели от това останалото човечество.

— Няма за какво да съжаляваш — увери я той. — Нито една планета не би трябвало да воюва за свободата си два пъти през време на едно поколение.

Дениз уморено поклати глава.

— Не знаеш и половината от истината. Хората тук все още не са се примирили… След войната излязоха доста книги, спомени, в които нерядко се изреждаха имената на членовете на нелегалните организации. А после Обединеното командване реши, че животът на тези хора може да бъде изложен на опасност, ако трофтите се върнат отново и ето защо преди около пет години започна програма за подменяне самоличността на всички тези хора. Дори аз едва успях да открия собствените си родители, да не говорим за техните приятели.

Далеч напред Джони вече различаваше силуета на контролната кула, а по-нататък се простираше самият космодрум.

— И пилотът ли мисли, че става дума за тренировъчно упражнение?

— Теоретически. Но Дон е достатъчно умен, за да се досети, че нещата са по-сериозни. Както и да е — ще имате няколко дни, за да го обсъдите. — Тя го погледна замислено. — Май наистина никак не обичаш да поверяваш живота си на непознати? Старите навици умират трудно.

— Не толкова трудно, колкото си мислиш — отвърна Джони. — Помниш ме с очите на десетгодишно момиче. Но дори тогава неведнъж се налагаше да разчитам на хора, които не познавам.

Което, разбира се, не беше точно отговор на нейния въпрос. Той наистина не обичаше да зависи от други, особено, когато залогът беше толкова висок.

Но с течение на времето щеше да привикне.

— Канцеларията на комисар Ванис Д’арл — произнесе отегчен глас от екрана но видеофона.

— Джейми Моро, ако обичате — помоли любезно Джони, като следеше внимателно реакцията на секретарката. Готов бе да прекъсне връзката при първия сигнал, че са го разпознали.

— Кой го търси, моля?

— Тиги Стилман — бях градски наместник в неговия роден град. Кажете му, че е важно.

— Почакайте минутка. — Джони задържа напрегнато дъх. На екрана се появи часовник и започна да отброява секундите. Джони реши да изчака две минути, над този период съществуваше възможност жената да е предупредила полицаите и тогава трябваше час по-скоро да напусне района.

— Здравей, Джони.

Джони вдигна очи към екрана. Дори и да беше изненадан, че го вижда, Джейми не го показа с нищо.

— Здравей, Джейми — отвърна предпазливо. — Аз…

— Линията е чиста — успокои го брат му. — Добре ли си?

— Добре съм, но се нуждая от помощта ти. Трябва да…

— Да, вече зная всичко. По дяволите, Джони, не виждаш ли как си го загазил?

Джони почувства ледени тръпки по гърба си.

— Защо?

— А ти защо мислиш? — Джейми махна ядосано с ръка. — Няма значение, прави каквото щеш. И без това накрая двамата ще сърбаме попарата.

Джони изскърца със зъби.

— Намирам се в един обществен видеофон на улица „В’алтер“, в северния край на парка „Карли“.

Джейми въздъхна.

— Добре. След половин час съм при теб. Няма да мърдаш никъде — разбра ли?

— Разбрах. Джейми… благодаря ти.

Чертите на Джейми се посмекчиха, а на лицето му се появи измъчена усмивка.

— Да. Скоро ще се видим.

Джейми пристигна точно след двадесет минути. Макар да не познаваше последните модни тенденции, Джони бе готов да се закълне, че колата му е модела на годината.

— Много е хубава — промърмори той, докато се настаняваше на предната седалка. — Поне едно ниво над старата таратайка на тате.

— Няма да изглежда дълго така, ако ни забележи някой — отвърна Джони, докато маневрираше колата по доста оживената улица. — Имаш късмет, че те търсят само военните. Какво си намислил този път, да го вземат дяволите?