Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Ех, че беше весело! Направихме си такава хубава къщичка за игра, та стана най-хубавата, която някога сме имали. Попитах мама дали би ни дала две малки черги и тя ни даде. Постлахме ги върху каменния под и тогава още повече заприлича на стая. След това занесохме сандъчета за захар и ги изправихме край стените като шкафове, а в средата сложихме четвъртито сандъче вместо маса. Брита взе от майка си една карирана кърпа за глава и с нея застлахме масата. После си занесохме и по едно ниско столче, за да има къде да сядаме. Аз взех хубавия си розов кукленски сервиз за кафе, а пък Ана извади своята каничка за сок, изрисувана с цветчета, и чашките към нея. Всичко това наредихме в сандъчетата за захар, но, разбира се, първо постлахме в тях хартия за полици. После набрахме голям букет от камбанки и маргаритки и ги сложихме в буркан с вода насред масата. Да знаете само колко хубаво стана!

Същия ден Агда печеше хляб и сладки, та използвах и направих няколко съвсем мънички кукленски кифлички. После насядахме около масата в къщичката за игра, пихме кафе от моите розови кукленски чашки и ядохме от кифличките. Ана донесе сок в своята каничка, та пихме и сок.

Брита уж беше стопанка на къщата и се казваше госпожа Андершон, аз бях прислужницата и се казвах Агда, пък Ана беше дете. Набрахме малини, които растяха наблизо, изцедихме ги през парче бял плат и уж правехме сирене. Брита, дето беше госпожа Андершон, ми каза:

— Агда, какне можа да се научиш да правиш сирене като хората?!

Тогава й отговорих:

— Ами, правете си гадното сирене сама, госпожо Андершон!

Тъкмо го казах, и зърнах зад едни камънаци перчема на Бусе, и пошепнах на Брита и Ана:

— Момчетата ни дебнат.

И трите извикахме:

— Ха, видяхме ви! Може да излезете!

И оттам изскочиха Ласе, Бусе и Уле, и се държаха страшно глупашки, имитираха ни и крещяха:

— Агда, какне можа да направиш гадното сирене на госпожа Андершон!

Не ни оставиха на мира и този ден не можахме да си продължим играта. Ласе искаше да играем на народна топка и играхме. Макар че Ласе и тогава се държа глупаво и викаше:

— Какне можа да отскочиш по-бързичко, госпожо Андершон?! Гледай в топката, госпожо Андершон!

Но на другия ден, едва си бяхме изяли сутрешната каша, и Ласе, Бусе и Уле изчезнаха отново. И след като Брита, Ана и аз играхме целия предобед в нашата къщичка, и не ни се играеше повече, взехме да се чудим къде ли се дяват момчетата през деня. Досега не се бяхме замисляли, но като поумувахме, си спомнихме, че цяла седмица почти не ги бяхме виждали, освен вечер, когато играехме на народна топка.

— Ще ги проследим — каза Брита.

— Да! — съгласихме се Ана и аз. — Ще ги проследим. Защото трябва да разберем какво вършат.

Като дойде ред за обяд, седнахме на стъпалата пред нашата къща да дебнем. По едно време се зададе Ласе. И след малко — Бусе. И след още малко — Уле. Обаче не идваха от същата посока. Тогава ни стана ясно, че пак имат някаква тайна, която не трябваше да узнаем. Защото иначе положително щяха да се приберат заедно. Бяхме си изнесли куклите на стъпалата, за да не се сетят момчетата, че ги шпионираме. Играехме си с куклите и нищичко не казахме. После всички отидохме да обядваме. Но щом се нахранихме, бързо се върнахме на стълбите.

Подир малко излезе Ласе. Ние си гледахме куклите. Ласе поигра малко с Мър, ей така, между другото. Но изведнъж изчезна зад ъгъла на къщата. Ние се стрелнахме нагоре в моята стая, защото оттам можехме да го видим през прозореца. Той се огледа внимателно, после хукна косо през касисовите храсти и прескочи каменната ограда около нашата градина. След това не го виждахме вече. Но скоро го последва Бусе. Прокрадваше се внимателно и изчезна в същата посока като Ласе.

— Слушайте — каза Брита, — още малко, и ще се появи Уле. Елате, ще изтичаме до касисовите храсти и ще се скрием там.

Речено-сторено. Свряхме се в храстите, без да гъкнем и след мъничко дотърча Уле. Мина толкова близо до нас, че почти можехме да го пипнем, обаче не ни видя. Тръгнахме крадешком подире му.

Зад нашата градина има голяма ливада. Обрасла е доста нагъсто с лешникови храсти, и хвойнови храсти, и най-различни други храсти. Има и дървета. Татко все казва, че ще изсече всички храсти, за да има по-добра паша за кравите, но се надявам да не го направи. Защото там има чудесни скривалища.

Дълго се промъквахме подир Уле, но изведнъж той хлътна в един гъсталак и — хоп! — изчезна. Колкото и да се мъчехме, не можахме да го открием. Вече знаехме, че момчетата са някъде из ливадата, и търсихме под дърво и камък, обаче никъде не ги мернахме. Тогава Ана каза: