Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Влез — каза Госпожицата.

И ние влязохме. Тя лежеше в леглото и й беше много лошо. Трябвало да дойде някаква бабичка да й помогне, но не дошла. И Госпожицата ни попита дали искаме да й помогнем. Как да не искахме! Момчетата хукнаха за дърва, а Брита запали печката и сложи вода за чай. Аз изметох пода и изтупах възглавниците на Госпожицата, а пък Ана приготви един поднос. После дадохме на Госпожицата чай и сандвичи.

Госпожицата каза, че ужасно много й се приял гулаш за вечеря и имала месото за него. Попита ни дали бихме могли да сготвим гулаш, ако тя ни казва какво да правим.

— Ами ще опитаме — рече Брита. — Ако не стане гулаш, може да излезе нещо друго.

Но все пак станагулаш и сега вече знам как се готви той, та него поне няма нужда да го уча, когато порасна. Госпожицата ни предложи да опитаме от гулаша и беше много вкусен. След това Брита изми съдовете и Ана и аз ги избърсахме. Ласе, Бусе и Уле седяха през цялото време до рафтовете с книги на Госпожицата и четяха, защото момчетата просто за нищо не ги бива. Останахме при Госпожицата толкова време, колкото щеше да трае училището. На тръгване я попитахме дали мисли, че ще е болна и на другия ден, и тя каза, че сигурно ще е. Тогава попитахме дали да не дойдем и утре, за да й помогнем. Госпожицата каза, че би се радвала, ако отидем.

Когато Брита, Ана и аз пристигнахме на другия ден, Госпожицата лежеше в леглото си, което беше съвсем неоправено, и каза, че мечтаела за овесена каша, бедничката! Заедно преместихме Госпожицата в стола-люлка, оправихме и изпънахме много хубаво постелите, и когато си легна пак, тя каза, че се чувствала като принцеса. После й сварихме овесена каша и след това й поднесохме кафе и пресни кифли, които бях донесла от дома. Тогава Госпожицата каза, че то било много хубаво да си болен. Но за съжаление на другия ден беше съвсем оздравяла. Иначе щяхме да се научим да готвим и други ястия.

През есента и зимата, когато отиваме сутрин на училище, още е тъмно, а когато се връщаме следобед, пак е тъмно. Би било доста страшно да извървиш този път съвсем сам в мрака, но тъй като сме шестима, просто е весело. Почти целият път минава през гора и Ласе се опитва да ни втълпи, че гората е пълна с тролове и великани, и вещици. Може и да е. Но досега не сме ги виждали. Когато се прибираме, понякога на небето светят звездите. Ласе казва, че имало два милиона петстотин хиляди петдесет и четири звезди на небето и твърди, че знаел името на всяка една от тях. Но аз мисля, че само съчинява, защото веднъж го попитах за името на една звезда и той отговори, че се казвала „Голяма финска звезда“. Обаче на другия ден, като се връщахме от училище, го попитах пак за същата звезда и тогава каза, че се казвала „Кралска корона“.

— Но нали вчера каза, че името й е „Голяма финска звезда“! — рекох.

Тогава Ласе викна:

— Не, не беше същата. Голямата финска звезда падна нощес. А тази се казва Кралска корона и толкоз!

Понякога си пеем, докато се прибираме от училище. „Където и да ходя, в гори и планини“ и други такива. Ако някой ни чуе, как ли ще се чуди кой пее там! Защото е толкова тъмно, та никой не би могъл да види, че това сме само ние, децата от село Шумотевица, които вървим в мрака и пеем.

Една вечер миналата есен всички родители от село Шумотевица бяха канени на гощавка у бакалина в Голямо село. Само ние, децата, останахме вкъщи. И дядо. И Агда. Мигнах три пъти с фенерчето през прозореца си на Брита и Ана, което значи „Елате веднага! Трябва да ви кажа нещо!“

Не мина много време и ги чух по стълбата. А всъщност нямах какво да им казвам. Исках само да измислим нещо весело. Първо разглеждахме моите шарени картинки и поиграхме на „Не се сърди, човече“. После ни дойде на ум да слезем при Агда и да си поговорим с нея. Тогава на Ана й хрумна нещо чудесно. Хрумна й да се маскираме, та Агда да не ни познае. Ох, как се разбързахме! На тавана висяха много дрехи на мама и татко. Брита каза, че иска да се маскира като господин и взе татковите панталони на райета, кафявото сако и черната шапка и се натъкми с тях. Крачолите й бяха много дълги, разбира се, та трябваше да ги дръпне нагоре и забоде с безопасни игли, а ръкавите трябваше да навие. После си нарисува с обгорена тапа брада и мустаци. Заприлича на дребно, смешно старче и Ана и аз така се смяхме, че едва успяхме да си навлечем полите. Сложих си една черна пола на мама и блуза на цветчета, а на главата — черна шапка с воалетка. Като спуснах воалетката пред лицето си, дори Брита и Ана не можаха да ме познаят. И Ана искаше воалетка, но не намерихме друга, нито пък втора шапка и Ана трябваше да си върже кърпа на главата. Освен това беше облечена с дълга пола и вълнена жилетка.