Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Ласе и Бусе бяха при Уле, така че слязохме по стълбата без някой да ни види. На пръсти се прокраднахме през главната врата, отидохме до кухненската и почукахме. Чукахме много силно.

— Кой е? — попита Агда отвътре и звучеше, сякаш я е страх. Първо не знаехме какво да отговорим, но после Брита каза с груб глас:

— Скитници!

— Тук не може да влезете, защото стопаните ги няма — рече Агда.

— Искамеда влезем — креснахме ние и задумкахме по вратата. Но изведнъж ни напуши смях. Опитвах да се смея тихо, но смехът просто бълбукаше в мен и мисля, че Агда го чу. Открехна внимателно вратата и ние използвахме и се вмъкнахме.

— Е, такова нещо не съм виждала! — извика Агда. — Какви са тези изискани особи, дето се разхождат по това време?

— Аз съм господин Карлсон — каза Брита, — а това са моите съпруги.

— Какви хубави съпруги имате, господин Карлсон! — рече Агда. — И при това две! Може ли да почерпя уважаемите гости с по чаша сок?

То се знае, че можеше! Пихме сок и се правехме на големи хора, и всичко мина много по-добре от друг път, когато сме се обличали с дрехи на възрастните.

После ни хрумна да отидем в Южната и да се покажем на момчетата. Вратата не беше заключена, та направо влязохме. Докато се качвахме по таванската стълба към стаята на Уле, Ана се спъна в дългата си пола и вдигна страхотен шум. Тогава Уле отвори вратата си, за да види какво става, и, представете си, така се изплаши като ни видя, та чак подскочи, защото на тавана беше тъмно и през отворената врата падаше само малко светлина. Сигурно е помислил, че на стълбата стоят три призрака.

Когато Ласе видя, че сме се маскирали, поиска и той да се маскира, а Бусе и Уле — също. Ласе облече една рокля на майката на Уле и обу обуща с висок ток. Бусе и Уле си избраха мъжки дрехи. Ласе взе да тича насам-натам, да размахва ръце, говореше пискливо и каза:

— Каквоправите, госпожо, та меденките ви стават толкова вкусни? Бихтели ми дали рецептата?

Въобразява си, че големите дами говорят така.

После отидохме всички на гости при дядо и му казахме, че сме се маскирали. Нали той за жалост не можеше да ни види. Но дълго време играхме на театър пред него. Един театър, който сами си измисляхме. В тази пиеса Ласе беше една злобна кикимора. Ох, колко му се смяхме! Дядо също се смееше, въпреки че не виждаше, а само чуваше.

Сега ще разкажа за голямата снежна буря, която се изви точно преди Коледа. Била най-страшната снежна буря, която татко бил виждал някога, каза той.

Още от началото на декември Ласе повтаряше всеки ден, когато отивахме на училище:

— Ще видите, че за Коледа няма да има сняг!

Колкото пъти го казваше, ми ставаше страшно мъчно, защото много ми се искаше да падне сняг. Но дните минаваха един подир друг, а не се мерваше ни най-малка снежинка. Обаче не щеш ли, точно в седмицата преди Коледа, както седяхме в училище и смятахме, Бусе изкрещя:

— Гледайте! Вали сняг!

И наистина валеше. Толкова се зарадвахме, че всички почнахме да викаме „ура!“. А Госпожицата ни каза да станем и да запеем „Дойде вече зимата“.

Когато излязохме през междучасието, училищният двор беше покрит с тънък слой сняг. Изтъпкахме голяма осмица в снега и цялото междучасие тичахме по осмицата и крещяхме от радост. Но Ласе каза:

— Е, това е, повече сняг от този няма да падне.

Когато тръгнахме за училище на другия ден, все пак имаше толкова сняг, че трябваше да правим пъртина, и продължаваше да вали. Но Ласе каза:

— Повече сняг няма да падне и до Коледа този ще се стопи.

Ама щеше да види той! Едва бяхме влезли през училищната врата, и почна да вали още по-силно. Така валеше, че пред прозореца всичко побеля и дори не се виждаше другият край на двора. Продължи целия ден. А задуха и вятър. Духаше и валеше, валеше и духаше, та накрая Госпожицата се разтревожи и каза:

— Просто не знам, деца, как ще успеете да се върнете в село Шумотевица.

Попита ни дали не искаме да пренощуваме при нея и ние всъщност страшно много искахме, обаче знаехме, че в село Шумотевица всички щяха да се изплашат, ако не се приберем. Затова казахме, че не можем да останем и тогава Госпожицата реши, че ще е най-добре да си тръгнем веднага, преди да се е стъмнило.

В един часа тръгнахме от училището. Олеле, какви преспи бяха! И какъв вятър духаше! Трябваше да ходим почти приведени надве.

— Този сняг стига ли ти вече? — каза Брита сърдито на Ласе.

— Още не е Коледа — отговори Ласе. Но от вятъра едва чухме какво каза.