Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

Денят, след като пекохме меденките, също беше весел, защото тогава отидохме в гората да отсечем коледните елхи. Всички татковци от село Шумотевица участват, когато сечем елхите, и всички деца, естествено! Майките трябва да останат вкъщи и да готвят, горкичките! Взехме голямата шейна — онази, с която караме млякото до мандрата в Голямо село. Ласе, Бусе и аз, Брита и Ана, и Уле се возехме на шейната. Моят татко вървеше до шейната и държеше юздите на коня, а татковците на Уле и на Брита и Ана вървяха отзад и се смееха и говореха. Ние, дето бяхме на шейната, също се смеехме и си приказвахме.

В гората имаше толкова много сняг, че трябваше да го обрулваме от дърветата, за да видим дали са хубави, или не. Отсякохме три големи, прекрасни елхи, по една за Северната, за Средната и за Южната. После отсякохме една съвсем мъничка за стаята на дядо и още една малка, която щяхме да занесем на Кристин в Льовнес.

Вечерта преди Бъдни вечер ми беше много тъжно, защото не вярвах, че мама и Агда ще успеят да свършат всичко до Коледа. Кухнята изглеждаше ужасно неуютна и разбъркана. Дори си поплаках, когато си легнах.

Сутринта пред Бъдни вечер се събудих рано и само по нощница изтичах долу в кухнята, и — ах, колко беше хубаво там! На пода бяха постлани нови черги и желязната пръчка около печката беше украсена с червена, зелена и бяла хартия, направена на воланчета, а голямата разтегателна маса беше застлана с коледна покривка и всички медни съдове бяха излъскани. Толкова се зарадвах, че просто трябваше да прегърна мама. След малко дотърчаха Ласе и Бусе, и Ласе каза, че като видял чергите, му станало съвсем коледно на стомаха.

Преди обед на Бъдни вечер всички деца от село Шумотевица отиваме при Кристин в Льовнес с една кошница, приготвена от нашите майки и пълна с вкусотии. Но преди това ходим при дядо — дядото на Брита и Ана, де — за да му пожелаем весела Коледа и да гледаме как Брита и Ана кичат неговата елхичка. И ние помагаме малко, но Брита и Ана предпочитат да го правят сами. Дядо не може да види какво закачаме по елхата, тъй като е почти сляп. Но ние му описваме и той казва, че можел да го види вътре в главата си.

Когато се запътихме към Кристин в Льовнес, времето беше прекрасно. Точно каквото трябва да е на Бъдни вечер. Към къщурката на Кристин води толкова тясна пътечка, че почти не я виждахме от дебелия сняг. Ласе носеше кошницата, а Бусе и Уле — елхичката. Брита, Ана и аз не носехме нищо. Ох, как се изненада Кристин, когато пристигнахме! Е, може и да се е престорила, защото си знае, че идваме всяка година. Ласе извади всичко от кошницата и го сложи на масата. А Кристин току клатеше глава и повтаряше:

— Ах, ах, ах, прекалено много, прекалено много!

На мен не ми се струваше прекалено много, но че беше много, беше. Едно голямо парче шунка, цяла наденица, една пита коледно сирене и кафе, и меденки, и свещи, и бонбони, и не помня вече какво още. Сложихме свещите на елхата на Кристин и потанцувахме около нея, просто за да се упражним за вечерта. Кристин беше много щастлива и когато си тръгнахме, застана на вратата да ни помаха.

Като се прибрахме, Ласе, Бусе и аз окичихме нашата елха. Татко също помагаше. На тавана имахме червени ябълки, които бяхме отделили за елхата, и взехме от меденките, дето ги бяхме пекли ние. В кошничките, които правихме при дядо, сложихме стафиди и орехи. Закачихме и пухкавите памучни ангелчета от времето, когато мама била малка. И накрая, разбира се, много знаменца и свещи, и бонбони. Ех, колко хубава стана елхата!

След това дойде ред да изтопим отварата от шунката и после нямаше вече какво да правим, освен да ЧАКАМЕ! Ласе каза, че тия часове от следобеда на Бъдни вечер, когато човек само чака ли, чака, са сред нещата, от които на хората им побеляват косите. И ние чакахме ли, чакахме ли, чакахме, пък аз току ходех до огледалото да видя дали е вярно, че от това се побелява. Но, чудна работа, косата ми все си беше сламено руса както преди. Бусе отвреме навреме почукваше часовника, защото мислеше, че е спрял.

Когато се стъмни, най-сетне стана време да отидем с нашите подаръци в Северната и в Южната. Това не се прави на светло, защото не е толкова интересно. Ласе, Бусе и аз си нахлузихме червените дядоколедни качулки, а Ласе си взе дядоколедната маска, която щеше да сложи, като се направи на Дядо Коледа по-късно вечерта. (Напоследък Ласе играе Дядо Коледа у нас. Когато бях малка, вярвах, че има истински Дядо Коледа, но вече не вярвам.) После взехме пакетите и се прокраднахме през мрака. Колко звезди имаше по небето! Като погледнах към гората, която беше много тъмна, си помислих, че там може би все пак живее някой истински Дядо Коледа, който скоро ще дойде, повлякъл шейна, натоварена с куп подаръци. Почти ми се прииска да е така.