Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Сетих се! Ще доведем Свип! Той може да намери Уле.

Брита и аз решихме, че Ана добре го е измислила. Втурнахме се към Южната и попитахме майката на Уле дали може да вземем за малко Свип.

— Разбира се — каза тя. Свип ужасно се зарадва, като разбра, че ще ходи на разходка с нас. Почна да скача и да лае. Тогава му казахме:

— Свип, къде е Уле? Търси Уле!

И Свип взе да души по земята, а ние трябваше само да вървим след него. Той хукна косо през нашите касисови храсти и излезе на ливадата, а ние след него. Със страшна скорост минахме през лещаците. И — не щеш ли — Свип се хвърли право върху Уле. До него бяха Бусе и Ласе. И тайната. А тайната беше една колиба, която си бяха построили момчетата.

— Ха-ха, сега май се умърлушихте! — викнахме ние. Така си и беше.

— Не се опитвайте да имате тайни от нас — казахме им. — Защото малко по малко ще ги открием всичките.

— Да, като си помагате с куче-следотърсач, разбира се! — рече Ласе.

Свип скачаше и се радваше, и мислеше, че е направил нещо много хубаво. А ние му обещахме един голям кокал за вечеря.

Чудесна колиба бяха построили момчетата. На четири дървета, които образуваха правоъгълник, бяха заковали дъски, така че във всеки ъгъл стоеше по едно дърво. Наоколо бяха наслагали хвойнови клони вместо стени, защото не им стигнали дъските, каза Ласе. Отгоре имаше по-малки дъски за покрив, а върху тях бяха метнали стар чул.

— Да позволим ли на момичетата да участват? — обърна се Ласе към Бусе и Уле.

— Ами, ти какво ще кажеш? — попитаха те, защото сигурно искаха първо да чуят какво мисли Ласе. И Ласе каза, че може да участваме.

После играхме на индианци в колибата. Ласе беше главатарят и се казваше Силна Пантера, Бусе се казваше Бързокрак Елен, а Уле — Летящ Сокол. Брита нарекоха Ръмжаща Мечка, Ана — Жълта Вълчица, а мен — Хитра Лисица. Искаше ми се да имам по-хубаво име, но Ласе не позволи. В колибата нямаше огнище, но се преструвахме, че има, и пушехме лулата на мира, която всъщност беше голям бонбон във форма на лула. Отхапах си едно съвсем мъничко парченце от лулата на мира и беше страшно вкусно. Момчетата си бяха направили лъкове и стрели и направиха и за нас. Ласе каза, че в далечния край на ливадата имало други индианци. Наричали се команчи и били подли и опасни, и трябвало всичките да бъдат победени. Грабнахме лъковете и със страхотен вой хукнахме през ливадата.

В другия край на ливадата пасяха нашите крави. Ласе каза, че те са команчите. Чувало се по името, твърдеше той. Олеле, как побягнаха команчите! Ласе изкрещя нещо подире им на индиански език, но мисля, че те не го разбраха.

След дългата лятна ваканция аз поне се радвам да тръгна пак на училище. Бусе казва, че щял да пише на краля да затвори всички училища, но много се надявам кралят да не го направи. Защото обичам училището. Обичам нашата Госпожица, обичам моите съученици и учебниците си, особено след като съм ги подвързала с нова хубава хартия и съм им залепила етикети с моето име върху тях. Ласе и Бусе не подвързват наново учебниците си, ако мама или Госпожицата не им кажат, че трябва да го направят. Освен това драскат в учебниците си. А пък Ласе изрязва от комиксите в седмичните списания Крунблум или Кнол, или Тот и какви ли не други човечета и ги лепи върху картинките в учебника си по география. Казва, че така ставало по-разнообразно, и може да е прав. Защото ако под една картинка пише „Китайски селянин сади ориз“, той е китаец само надолу, но лицето му е на Крунблум.

Ние, децата от село Шумотевица, отиваме заедно на училище. Трябва да тръгнем още в седем часа, защото имаме толкова дълъг път. Носим си мляко и сандвичи и ги ядем в голямото междучасие. Понякога Ласе, Бусе и Уле си изяждат закуската още преди да сме стигнали в училище.

— Не е ли все едно, дали си носим закуската в стомасите, или в раниците? — казва Ласе.

Нашата Госпожица живее в училището, на горния етаж. Там си има една хубава стая с пиано и много книги, и една сладка кухничка. Помагаме й да си качва дървата. Понякога ни заема книги, а друг път ни кани на чаша какао.

Веднъж, като пристигнахме в училището, нашата Госпожица беше болна и този ден нямаше да има училище. Всички други деца, освен ние от село Шумотевица, научили предварително, защото в Голямо село има телефон, а в село Шумотевица няма. Не знаехме какво да правим, като заварихме класната стая заключена и никакви деца, и никаква Госпожица. Най-сетне се качихме по стълбите и почукахме на вратата на Госпожицата.