Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Лека нощ, скитничета — каза татко. А мама добави:

— Нали ще дойдете утре сутрин да си купите мляко? Така правят скитниците.

Когато пожелахме лека нощ на момчетата, Ласе каза:

— Приятни сънища! Ако можете да заспите! Лани намериха една усойница в сеновала на Северната. Дали пък и тази година няма да влезе някоя?

А пък Бусе рече:

— Може би да, може би не. Обаче непременно има пълчища от дребни полски мишки. Фу, каква гадост!

— Бедните дечица — казахме ние на момчетата. — Страхувате се от полски мишки? Ами тогава по-добре се върнете вкъщи и спете в леглата си.

После тръгнахме с нашите чулове и сандвичи. Навън беше още светло, но в сеновала беше почти съвсем тъмно.

— Пу! Заплювам си мястото в средата! — провикнах се аз.

След това се наместихме в сеното. Миришеше хубаво, но боцкаше. Ама като се увихме в чуловете, ни стана много удобно.

Лежахме и си приказвахме, и се чудехме какво ли е да си истински скитник, който винаги спи из плевните. Ана смяташе, че сигурно е хубаво. Изобщо не ни се спеше. Но бяхме гладни. Решихме да си изядем сандвичите, преди да се е мръкнало напълно. Най-сетне около нас беше такъв мрак, че като вдигнех ръка пред лицето си, не я виждах. Радвах се, че лежа между Брита и Ана. Сеното шумолеше някак особено. Брита и Ана се сгушиха по-близо до мен.

— Ами ако дойде някой истински скитник и легне да спи, без да поиска разрешение? — прошепна Брита.

Известно време лежахме мълчаливо и обмисляхме тази работа. И изведнъж чухме вой. Ужасен, страховит вой! Звучеше, сякаш хиляда призрака вият едновременно. Как не умряхме от ужас?! Но не умряхме. Обаче се разпискахме. Олеле, как се смяха Ласе, Бусе и Уле! Защото те бяха вили. И, разбира се, те бяха шумолели в сеното, докато пълзели към нас. Брита каза, че било опасно да плашиш хората, защото кръвта в жилите им можела да се съсири и добави, че ще ги обади на майка си. Тогава Ласе рече:

— Хайде де, беше само на шега!

А Бусе викна:

— Портаджийка, бум-бум!

Ана пък се оплака, че май усещала как кръвта й се била съсирила мъничко в жилите й.

Най-сетне момчетата се върнаха в своя сеновал. Ние обмисляхме дали да не се промъкнем дотам, за да ги изплашим и тях, но просто нямахме сили, защото много ни се спеше.

Събудихме се от кукуригането на петела на Северната и защото бяхме измръзнали. Олеле, какъв студ беше! Не знаехме колко е часът, но решихме, че сигурно е време да станем. Тъкмо излизахме през вратата, и видяхме Ласе, Бусе и Уле да се задават откъм сеновала на Средната. И на тях им беше студено. Втурнахме се в нашата кухня да се стоплим. И, представете си, никой не беше буден! Всички спяха още, защото часът беше едва четири и половина. Но подир малко звънна будилникът на Агда. Тя трябваше да стане, за да дои кравите. Но преди това даде на всички ни топло мляко и кифли. Ех, че беше вкусно!

След това побързах да се мушна в собственото си легло, понеже още ми се спеше. Който е измислил тая работа с леглата, трябва да е бил много умен, защото човек наистина спи по-добре в леглото си, отколкото в сеното.

Няма друг, с когото ми е така весело да си играя, както с Ана. Имаме си толкова игри на ужким и ги знаем само тя и аз. Понякога се преструваме, че сме две госпожи, които си ходят на гости. Тогава Ана се казва госпожа Бенгтсон, пък аз се казвам госпожа Ларшон. Ана прилича на знатна дама, когато е госпожа Бенгтсон, и говори много изискано. И аз говоря изискано, когато съм госпожа Ларшон. Понякога госпожа Бенгтсон и госпожа Ларшон уж се скарват и тогава Ана казва:

— Госпожо Ларшон, може да си вървите заедно с противните си хлапета!

„Противните хлапета“ са моите кукли. Тогава аз казвам:

— Според мен, госпожо Бенгтсон, вашите хлапета са противни!

Но след това се сдобряваме и ужким ходим по магазини, и купуваме копринени платове и кадифета, и бонбони. Имаме ужким-пари, които си правим горе при дядо. Много ни е страх Ласе и другите да не чуят как играем на ужким, защото само ще ни се смеят. Ако дядо чуе, няма страшно, защото и той понякога се преструва и ние купуваме от него разни неща с нашите ужким-пари.

Ако вали дъжд, Ана и аз често седим при дядо и му четем вестника. Когато дядо бил малко момче, умрели и майка му, и татко му и трябвало да отиде да живее у други хора, които не били никак добри към него. Трябвало страшно много да работи, макар че бил съвсем малък и получавал толкова много шамари и толкова малко храна, че накрая му омръзнало и избягал. А после преживял страхотно много забавни и опасни приключения, та чак да не повярваш, докато най-сетне попаднал при добри хора, където го приели, и там останал.