Астрид Линдгрен - Ние, децата от Шумотевица

— Би могъл поне да ни кажеш дали е „птица“, „риба“ или „среда“.

Това значи дали е горе, долу или по средата, както казваме, когато играем на „скрих ключа“.

Ласе, Бусе и Уле се запревиваха от смях и Ласе каза:

— „Птица“ е! И то каква „птица“!

И току си намигаха, и се правеха на ужасно хитри. Търсихме в абажура на лампата и гледахме дали няма някакъв план, мушнат зад тапетите под тавана, защото нали трябваше да е някъде нависоко, след като беше „птица“. Но Ласе каза:

— Я се откажете, защото каквото и да правите, няма да намерите никакъв план.

Тогава вече ни се отщя. Обаче на другия ден реших да попитам Уле дали ще ми заеме „Хиляда и една нощ“, понеже валеше и исках да си стоя вкъщи и да чета. Ласе и Бусе бяха излезли, та отидох в тяхната стая, за да се прекатеря през липата при Уле.

По-рано в липата живееше една птичка, която правеше гнездото си в една малка хралупа в ствола на дървото. Сега птичката не живее вече там. Но докато минавах покрай гнездото й, видях, че оттам се подава един канап.

— Чудна работа, за какво ли й е притрябвал на птичката този канап — си помислих и го издърпах. На другия му край беше вързан навит лист хартия. И, представете си, това беше планът! Толкова се изненадах, че едва не паднах от дървото. Съвсем забравих „Хиляда и една нощ“, прекатерих се обратно в стаята на Ласе и Бусе и хукнах колкото можех по-бързо при Брита и Ана. Така се бях засилила, че се спънах на стълбата и си ударих коляното.

Ех, как се зарадваха Брита и Ана! Веднага се втурнахме към сеновала и набързо открихме всичките пещери. Момчетата бяха изровили дълги ходове в сеното, но всичко беше отбелязано на плана. Докато се провираш през такъв ход, където е съвсем тъмно и наоколо има толкова много сено, няма как да не си помисляш отвреме навреме: „Ами ако не мога да изляза оттук?!“

Струва ти се страшно, въпреки че е и увлекателно. Но всеки път се измъквахме.

Тъмно беше само в ходовете. В пещерите беше светло, защото лежаха до стената и през пролуките между дъските влизаше светлина. Пещерите бяха големи и хубави и ни стана ясно, че момчетата много са се трудили, за да ги направят. Към последната пещера водеше страхотно дълъг ход, та помислихме, че изобщо няма да свърши. Аз пълзях първа, зад мен Брита и после Ана.

— Ще видите, че сме влезли в някакъв лабиринт, който няма край — обади се Брита.

Но точно тогава видях светлина пред себе си и там беше пещерата. И, не щеш ли, вътре седяха Ласе, Бусе и Уле. Да знаете само колкосе стреснаха, като се вмъкнахме при тях!

— Какоткрихте пътя дотук? — викна Ласе.

— Ха-ха, намерихме плана, разбира се! — изсмях се аз. — Нищо и никаква работа! Ама че лесно скривалище!

За първи път Ласе изглеждаше малко посрамен. След като поразмисли, рече:

— Хайде, карай! И момичетата ще участват!

После целия ден си играхме из пещерите и ни беше много весело, докато навън валеше. Но на другия ден Ласе каза:

— Като знаете вече нашата тайна, ще е справедливо ние да узнаем къде са вашите места с диви ягоди.

— Как ли пък не! — викнахме ние. — Намерете си ги сами, както ние намерихме пещерите!

Но за да им бъде по-лесно, Брита, Ана и аз наслагахме стрелки от клечки по земята. Обаче между стрелките имаше големички разстояния, та мина доста време, докато момчетата намериха местата с дивите ягоди. Но към най-хубавото си място не сложихме стрелки. То остава наша тайна и никога няма да го издадем на когото и да било.

Един ден Бусе ми каза:

— Тази нощ Ласе и аз ще спим в сеновала. И Уле също, ако му разрешат.

— В сеното спят само скитниците — възразих аз.

— Нищо подобно! — викна Бусе. — Питахме мама и тя ни позволи.

Изтичах до Брита и Ана да им разкажа.

— Тогава ние ще спим в нашия сеновал — решиха те. — Ти също, Лиза.

И така се разбрахме. Ох, колко щеше да е весело! Само ни беше яд, че го измислиха момчетата, а не ние. Веднага хукнах вкъщи при мама да я попитам дали бива. Мама смяташе, че не е редно малки момичета да спят в сеновали, но аз й казах, че и момичетата имат право да се забавляват, а не само момчетата. И тя ми разреши.

Едва дочакахме да стане вечер. Ласе каза:

— Какво, и момичетата ли ще спят в сеновала?! Няма да посмеете! Ами ако дойдат призраци?

— Ще посмеем, и още как! — заявихме ние и почнахме да си правим сандвичи в случай, че огладнеем през нощта. Тогава и момчетата си направиха сандвичи.

В осем часа тръгнахме. Момчетата щяха да спят в сеновала на Средната, а ние — в сеновала на Северната. Всички си носехме по един чул. Уле Колифинк беше довел и Свип. Какъв късметлия, че си имаше куче!