Лари Нивън: Магьоснически свят

— Лъжеш.

— Явно не идваш оттам — махна с ръка магът, сякаш го оправдаваше. — Но Колелото би било опустошително не само за Атлантида, а и за всяка друга страна. Само го завърти и огромни пространства стават мъртви за каквато и да е магия поне — доколкото аз мога да преценя — до края на вечността. Кой би си позволил подобно нещо?

— Аз.

— И защо?

— До гуша ни е дошло от войни — остро отвърна Аран, без да съзнава, че говори в множествено число. — Магическото колело ще сложи край на войните. Можеш ли да си представиш армия, която се опитва да се бие само с мечове и кинжали? Никакво пращане на смъртоносни проклятия. Никакви ясновидци, които тайно узнават вражеските военни планове. Никакви демони убийци, които рушат невидими защитни стени.

Очите на Аран заблестяха.

— Мъж срещу мъж, меч срещу меч, кръв и бронз и никакви целебни заклинания. Нито един крал не би посмял да се сражава при такива условия! Ще се откажем от войните завинаги!

— Непоправимият ми песимизъм ме кара дълбоко да се съмнявам в това.

— Присмиваш ми се. Не искаш да повярваш — отвърна Аран с презрение. — Защото краят на мана означава и край на твоята младост. Ще се превърнеш в старец — при това прекалено стар, за да остане жив!

— Точно така. Я сега да видим кой си.

Магьосника докосна торбата на Аран с върбовата пръчка, после я постави отгоре й. „Какво ли би могъл да научи така? — запрескачаха бясно мислите на Аран. — Ако засекретените заклинания не издържат, тогава…“

Разбира се, че не издържаха. Магьосника бръкна в торбата, извади още един жив прилеп и няколко пергаментови листа с едро и педантично изписани букви, които напомняха уроци по геометрия.

— Ученически ръкопис — изкоментира той. — Линиите са изчертани с мъчително усърдие, грешните са изтрити и начертани отново… Идиот! Забравил е ченгелчето в чертежа на Водовъртежа. Цяло чудо е как не го е погълнал.

Магьосника вдигна поглед.

— Деца ли са ме нападнали? Тези заклинания са приготвени от половин дузина чираци!

Аран не отговори, но се прости с надеждата да скрие каквото и да било.

— Все пак притежават някакъв талант. И така, ти си член на Продавачите на мир, нали? Всички онези момчетии, дето трябва да ходят в казармата. Бас ловя, че те подкрепят половината абитуриенти от Училището по комерсиална магия. Значи са ме наблюдавали месеци наред, щом за нула време успяха да се справят със защитната ми система.

Искате да сложите край на войната с гръцките острови. Наистина ли мислите, че ще оправите нещата, като отнесете Магическото колело в Атлантида? Знаеш ли, ще взема да ти го дам. Заслужаваш си го, задето се опита да ме ограбиш. — Той втренчи поглед в Аран. — Бихте го направили, нали? Защо? Попитах защо?

— Все още можем да го използваме.

— Ще потопите Атлантида. Да не би Продавачите да са станали предатели?

— Не съм никакъв предател — тихо и гневно отвърна Аран. — Искаме да променим Атлантида, не да я унищожим. Ако притежавахме Колелото, Дворецът щеше да ни чуе!

Размърда се в пристегнатите шнурове и пак си спомни за думата, която можеше да го освободи. След това да се превърне във върколак и да избяга! Между решетките, надолу по хълма, право в гората, на свобода.

— Мисля да те направя консерватор — рече неочаквано Магьосника.

Изправи се. Прокара лекичко върбовата пръчка по устните на Аран. Той разбра, че не може да отвори уста. Припомни си, че е изцяло във властта на мага — просто един заловен крадец.

Магьосника се обърна и Аран видя рисунката на гърба му. Представляваше петоъгълна татуировка от сложни плетеници в червено, зелено и златисто. Аран се сети какво му бяха разправяли за този телохранител.

— Наскоро сънувах нещо — каза Магьосника. — Сънувах, че ще открия за какво да използвам един стъклен кинжал. Помислих си, че сънят ми може да е пророчески, затова издълбах…

— Глупости — намеси се Аран. — За какво може да послужи един стъклен кинжал?

Беше забелязал кинжала, докато влизаше. Имаше заострен квадратен връх, наточени остриета и лята ръкохватка с предпазник. Две скоби, облечени в лисича кожа, го прикрепяха към работната маса. Горният режещ ръб още не беше довършен.

Магьосника освободи кинжала от скобите. Докато Аран го наблюдаваше, надраска някакви знаци с остър диамант, който сигурно му бе струвал скъпо. Говореше му толкова тихо и нежно, че Аран не чу нито една дума. След което го вдигна нагоре като… кинжал.

Уплашен и без това, Аран не можеше да повярва на очите си. Почувства се като жертвен агнец. В жертвоприношението имаше мана… а още повече мана се съдържаше в човешкото жертвоприношение… но той нямаше. Нямаше!