Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— Вие на кражбата вземане ли му казвате?

Всички мълчаха.

— Амааа… — опита се да каже нещо Макензен, но Фильо го ощипа.

Бай Пецо се обърна, взе кошницата от земята и тръгна към скалите, без да гледа никого. Но след няколко крачки спря.

— Такива фугенисти не искам! Отивайте си!

Двамата щяха да потънат от срам. Бригадирите мълчаливо се оттеглиха и сами отидоха да разтоварят добичетата. Нашите герои стояха като наказани. После Фильо се затича към бай Пецо, а по него Макензен и Томи. Запъхтени го настигнаха. Той вървеше бързо и не ги поглеждаше:

— Бай Пецо, прости ни, нема вече… — молеше се Фильо.

— Ама ние и за тебе дел щяхме да носим, ако имаше злато в хазната… — добави Макензен.

Бай Пецо ускори крачките си, без да продума. Децата се спряха. Томи продължи известно време да подтичва край фугениста. Накрая се върна. Седнаха на земята.

— На ти злато, на ти подвиг… — каза Фильо и тихо заплака. — Аз като ти говорех, като ти говорех… — през сълзи продължаваше той.

Макензен сякаш това бе чакал. Сълзите му бликнаха като поток и зарева с пълен глас. Томи се движеше напред-назад с подвита опашка и не знаеше какво да прави. Скоро се чу първият взрив. Децата заплакаха още по-силно, но никой не дойде при тях.

А горе бай Пецо се надигна от своето укритие. Лицето му беше уморено и печално. Изведнъж до него застана Томи. Дишаше с изплезен език. Явно, беше тичал.

— А-а-а, Томи… — каза ласкаво бай Пецо и го погали.

Томи му близна ръката и решително го гледаше право в очите, като въртеше опашката си…

Фильо продължи да хълца и да си бърше носа с ръкава, а Макензен все още плачеше на глас, но по-тихо вече, понеже гласът му бе прехрипнал.

— Ставайте да довършиме взривовете! За вас работа нема ли? — чуха те гласа на бай Пецо над себе си, който неусетно се бе приближил до тях.

Томи весело се разлая. Старият фугенист бе човек с любещо сърце и не можеше да търпи страдание на деца.

— Бай Пецо!… Ама, разбира се!… Ама ние нали сме ти помощници!… — говореха объркано децата, като скочиха и тръгнаха с него.

Той ги прегърна през раменете и взе да им говори, вървейки нагоре… Отначало спокойно, а после все по-въодушевено, сякаш си спомняше нещо много съкровено в живота…

— Ето какво, момчета… Запомнете от бай ви Пецо едно: всичкото зло в света идва от лъжата! А най-лоша е лъжата за имане… — наведе се и взе една дълга пръчка от земята. — Виждате ли тая пръчка? — очерта около себе си един кръг с нея. Децата несъзнателно тръгнаха да прекрачат кръга. — Стой! Не прекрачвай линията! — извика им бай Пецо. — Това е мое!

Децата недоумяващо спряха. После бай Пецо натроши о коляното си пръчката и пак ги поведе нагоре.

— Ето тоя, дето пръв е заградил парче земя и рекъл: „Това е мое!“ — е най-големият злодей между хората. И това е най-големата лъжа, оти, деца, сичко си е на природата… Тя нас има и ние нея…

— Ама ние мислехме за добро… — каза Макензен.

— Нема лъжа за добро, момчета, и това го запомнете от бай ви Пецо! Като кажеш една лъжа, сетне си отваряш много работа, оти требва да измислиш още сто и една лъжи, та тия сто и една лъжи да помогнат на първата. Тоя, дето е рекъл, че на лъжата краката са къси, също е излъгал. На лъжата краката са мноооого дълги и цял живот може да ти не стигне, за да идеш до главата й!… Честният човек, деца, има само една дума — истината! А на нея и убавото, и лошото й е, че може да чака. Истината не остарява и кога да е, сите я виждат. Запомнете, момчета, от бай ви Пецо, герой на тоя свет може да бъде само тоя, у който живее истината.

Така тримата все повече и повече се отдалечаваха нататък към скалите, докато се сляха с тях…

Останалите дни до края на бригадата Фильо и Макензен усилено помагаха на бай Пецо. Палеха бомбите, после бягаха и се криеха. Бомбите избухваха една след друга и вдигаха камъни в небето… Пак тичаха обратно да видят какво е станало и бай Пецо ги тупаше по рамото.

— От вас ще стане отлични фугенисти!

Децата не можеха да сдържат гордостта си от похвалата.

— Ех, още има да се учим… — казваше скромно Фильо.

— Да се учим… — повтаряше Макензен.

След два месеца бригадата приключи своята работа. Дойде дългоочакваният ден на завръщането. Влакът пристигна на гарата. Целият бе обкичен с цветя. Върху покривите на вагоните се бяха настанили доста младежи, понеже бе топло, а те искаха да пътуват на открито. Събрали се бяха посрещачи от целия град. Всички викаха „ура“. Един по един слизаха бригадирите, подхванати от тълпата…