Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— Фильо бе, Фильо…

— Не викай, какво има? — кой знае защо, шепнеше той.

— Ела да видиш!

Фильо се наведе над задната седалка. Там имаше една желязна каса. Двамата я гледаха като хипнотизирани. Макензен се опита да я отвори, но касата не мръдна.

— Мислиш ли да е злато? — попита Макензен и си облиза устните.

— Кой знае, може и да има…

Децата се опитаха да я измъкнат от седалката, но напразно. Тя бе доста тежка.

— Не може! — изпъшка Макензен.

— Мълчи сега, да помисля… — каза Фильо. — Явно, че е пълна със злато.

— Ако вземем златото, ще си купя паноптикум и ще обикалям всички панаири… — размечта се Макензен. — И каруца с фургон, и една сладкарница… ще я купя с всички пасти!

Те така се увлякоха в мечти, че не забелязаха как на поляната се подадоха отначало четири глави с капи, а после и самите хора. Това бяха четниците начело с дядо Дончо Манлихерата, целият изпотен. Водеше ги Стоилко дърварина.

— Мараба бе, момчета! — викна дядо Дончо. — Що сте ми вредни! Пристигнали сте първи.

— Пристигнахме — смънка Фильо.

— Леле завалията!… — затюхка се войводата, като гледаше самолета. — Що е имало глава да пати!… — после свали калпак и се прекръсти заедно с останалите селяни. Макензен също започна усърдно да се кръсти.

— Толко му била душата! — каза философски дядо Дончо и приключи въпроса. — А сега, деца, най-важното! Сега, вие заклетници ли сте?

— Заклетници сме! — отговориха Фильо и Макензен.

— И нема да кажувате на никой за уроплано, оти — я ги айдуците в планинта! Само да надушат, и сичко ке ометат.

— Сакън! — разтревожи се Макензен.

— Бъдете рахат!… Само дядо ви Дончо знае на кой да каже и кога да каже… — говореше той, като изтегли от пояса си един голям пищов. — А сега, секи да цуне ливоро и да повтори: Ако кажем, да пукнем и цървата ми да изтекат от коремо!…

Всички заповтаряха заклинателните думи.

— … кьорав да одим…

— … да умрат децата ми…

— … господ с камене да ме утепа…

— … леп да немам да ручам…

Дядо Дончо за миг спря, но тъй като не можа да измисли нещо повече, подаде пищова. Всички се наведоха и един по един го целунаха. Сега селяните тръгнаха към самолета с брадви. Готови бяха да го режат като дърва. Томи започна да лае и не им позволи да се докоснат.

— Стойте! — изрева дядо Дончо. — Требе да има ред!

— Томи, иси! — извика го Макензен.

— Най-напреж да го огледаме отнатре — каза войводата. Единият от селяните се напъха и извади предната седалка.

— Това за мене, а, дедо Дончо? Ке го сложа у градинада да си седам на столот!…

— Може! — щедро се разпореди войводата.

Момчетата отново се помъчиха да измъкнат, касата и пъшкаха с все сила.

— Що е тая пущина бе, деца?

— Хазна! — отговори Макензен категорично.

— Стойте! Никой да не пипа! — викна дядо Дончо. — Дека е?

— Ето…

— Леле-мале!… — рече той. — Това е повеке от хазна! Сон соних, дека чифлик ке имам… айде, деца, съмнува се, да си дадем малко гаерет!…

Всички се напънаха да извадят касата. Стоилко дърваринът даже донесе ортома, която прокара под касата. Всичко ставаше с пъшкане, мъки и псувни. Томи също дърпаше, захапал въжето. На два пъти касата се връщаше обратно на седалката. Най-после я извадиха навън, но въжето се скъса и тя падна, като се прекатури. Всички като опарени се отдръпнаха. За малко не сплеска крака на Стоилко, притисна му само опинците и той си измъкна крака по чорап. Все повече се стъмваше и нищо не се виждаше.

— А сега да седнем, юнаци! — покани всички дядо Дончо. — Требе ни добичета, да отнесеме касата у село. Но тая работа ке я свършиме заранта!…

— Моя катър! — предложи Стоилко веднага.

— Та да разберат сите ли? Я ги айдуците в планинта, ке довтасат още тая вечер! Стоилко, Стоилкоооо… зелен си още. Язе мислим, дека Макето и Фильо со техните добитоци да свършат работата. Утре заран сите натоварваме хазната на катъро. Нали, Фильо?

— Добре — съгласиха се момчетата, горди от доверието.

— Сега секи по дома! И утре е ден…

Двамата се прибраха в централния лагер, когато всички бригадири спяха. Фильо и Макензен тихо се вмъкнаха и се проснаха на своите места. Но дълго се въртяха и не можеха да заспят. По едно време Макензен се надигна.

— Фильо бе, защо не спиш?

— Мисля.

— Какво мислиш?

— Защо не казахме за самолета?…

— А пък аз мисля, като отворим касата!… Представяш ли си какъв живот ще е?!… Ще облечем всички деца от махалата! От главата до краката и ще правим каквото си искаме! И аз сънувах сън, много хубав сън… цяла нощ ядох все пасти и торти.