Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— Сигурно е на някой рибар! — едновременно викнаха и двамата с голямо въодушевление.

Отидоха настрани и седнаха на тревата. Макензен ядеше мълчаливо, на големи залци и дори взе да хълца. Фильо не се докосваше до яденето и следеше с поглед как бай им Пецо се отдалечи и влезе в своята палатка.

— Е, стига де! Само плюскаш! — каза той и с досада потупа Макензен по гърба.

— Хвана ме страх! — обясни приятелят му. — А щом се страхувам, ям много, да ми дойдат сили…

Те седяха толкова умислени, че не забелязаха как над тях застана Венчо. Но Томи весело се разлая, хвърли се към него и искаше да го лизне по лицето. Като го видяха, и двамата скочиха и го прегърнаха с възгласи като кученца:

— Бате Венчо, бате Венчо…

Макензен даже се разплака. Венчо се учуди.

— Ама защо плачеш бе, Макензен?

— Ами жал ми е за конете в къщи…

— А ти, Фильо? Не изглеждаш никак добре!

— Не можем още да се аклиматизираме — каза мъдро Фильо.

Венчо го гледаше скептично.

— Вие свободни ли сте сега? — ги попита той.

— Свободни сме.

— Хайде тогава с мене! Ще ви водя някъде, където ще ви е страшно интересно…

И той ги отведе точно там, където най-малко искаха — при падналия самолет… Там завариха още трима цивилни. Единият нещо мереше със стъпки и нанасяше на лист хартия, другият снимаше.

— Доста нескопосан обир… — съобщи тоя, дето мереше. — Ще ги хванем за едно денонощие, а сетне кой знае колко време ще лежат в затвора!…

Децата уплашено се спогледаха.

— А този самолет откъде е, бате Венчо? — попита Фильо.

— Откраднал го е един фашистки летец, който решил да избяга от България и взел каса с важни документи.

— Ама не е ли злато? — едновременно викнаха Фильо и Макензен.

— Това да не ви е „Хиляда и една нощ?“… — засмя се Венчо. — Просто документи! И трябва да открием касата!… Видяхте ли в бригадата кога падна самолетът?

— Ами ние… — замънка Макензен.

Двамата се спогледаха. После изведнъж Фильо с плачлив глас каза:

— Бате Венчо, всичко ще ти разправим!…

Макензен се разрева, Фильо хълцаше.

— Стига, Макензен, стига, момчета, успокойте се! — стъписа се Венчо. — Кажете най-после какво има?!

— Мъчно ми е за конете в къщи… — пак се хвана Макензен за горките животни. — Искам да си ида у дома…

— Татко… Стрина Мария… Не, татко… — хълцаше Фильо несвързано — казваше, че всеки мъж, ако иска да е истински, трябва да мине барем един път през затвора…

— Не искам в затвора! — зарева пак Макензен.

— За затвора ще помислим… — смътно взе да се досеща Венчо и се усмихна. — Хайде сега, разкажете ми най-сетне какво е станало!?…

Двамата приятели дълго разказваха, като се прекъсваха един-друг. Когато свършиха, Венчо даде заповед на цялата група да слезе в селото. Отправиха се право към къщата на дядо Дончо Манлихерата. Откъм обекта започнаха да избухват бомбите. Тъкмо застанаха пред портата, и в двора се чу взрив. Към небето политнаха керемиди, а няколко кокошки се помъчиха да планират в синьото небе. Даже остатъци от казан за незаконно варене на ракия паднаха до самия Фильо. А после леко част от дувара се срути. Мъжете нахлуха през отворената порта и завариха следната гледка: войводата бе легнал на земята и пъшкаше. Касата бе на покрива на бараката. Вангел се беше покачил на една слива в двора, а Стоилко и Мите се трудеха да влязат едновременно в една катурната бъчва. Лицата на всички бяха почернели.

— А добър ден — поздрави ги Венчо. — Щехте да се избиете.

— Ох, момче, ти доктор ли си? Тука нещо ме реже на кръст.

Венчо повдигна дядо Дончо.

— Браво бе, имаш голям кураж! Ти бивш бомбаджия ли си?

— Войвода съм — изпъшка той.

— Касата не можахте ли да отворите?

— Не можахме…

— А свалете я сега!

Селяните услужливо смъкнаха касата от покрива на бараката. Дядо Дончо бързо се окопити.

— Ние, момче, искахме да я отворим и наготово да ви я донесеме. Викам на четата: що да се мачат — ние ке я отвориме и така като армаган ке им я донесеме, ама не било късмет.

— Нищо. Доста работа сте свършили, както виждам… — каза Венчо. Той извади от джоба си ключове и най-спокойно я отключи.

Разочарованието бе всеобщо. В касата имаше само папки.

— Да не сте откраднали златото? — каза Венчо иронично.

— Сакън, момче! — отрече дядо Дончо уплашен. — Ако знаех, че има само заявления у касата, ама акъл!…

— Ще трябва да дадете показания в милицията — съобщи им единият от мъжете.

— Нека се разбереме бе, момче! Това, що ви требеше, го земахте. Само дай да не ставаме за резил! Ке ви дадеме на човек и по десет кила ракия отгоре!