Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— За варенето на ракия без акциз отделно ще се разправяме — не отстъпваше мъжът.

След един час слухът се разнесе навсякъде. Всички бригадири се натрупаха край Фильо и Макензен. Всеки искаше да ги види, да им стисне ръка.

— Другарю Фильо — попита едно момче, — за какво се касаеше вашият героизъм?

— Най-обикновено нещо — каза скромно Фильо.

— Мисля, че така би постъпил всеки на наше място — добави Макензен.

— Все пак какво направихте?

— Хванали са бандити! — обясни сериозно момичето, което на времето ги подиграваше за леката кавалерия.

— Не — каза Фильо, — просто си играхме на лека кавалерия!… Ама вие знаете ли какво е леката кавалерия?

— Това е обратното на тежката кавалерия — отвърна момичето.

— И таз добра! — възкликна Фильо. — „Леката кавалерия“ е от Франц Супе. Маке, дай ми инструмента!

След миг се понесоха звуците на увертюрата. Макензен също наду своя инструмент.

— Но това всички го знаем! — прекъсна ги момичето. — Военната музика го свири в неделен ден на площада…

— Просто искахме да ви го покажем, да не го бъркате с „Елено моме…“ — каза Фильо с насмешка.

— Все пак, другарю Фильо — упорствуваше първото момче, — за какво се касаеше вашият героизъм?

Двамата приятели отново се спогледаха.

— Какво заловихте? — попита друго момче.

— Амиии… един самолет… — скромно започна Фильо.

— И една каса, доста голяма — прибави Макензен.

— А какво имаше в касата? — попитаха всички с нетърпение.

— Какво може да има в една каса! — небрежно каза Макензен.

— Злато ли? — със затаен дъх попитаха всички.

— Златото тежи! — обясни Макензен. — Виж, диамантите са далеч по-леки и заемат малко място.

— Цяла каса диаманти!? — не повярва момичето, което ги подиграваше.

— И петдесет разбойници отгоре, заловени на местопрестъплението! — без стеснение съчиняваше Фильо.

— Петдесет и шест — поправи го Макензен.

— Разправихме доста вече… — каза Фильо. — Нали така, Макензен? Останалото е тайна…

Всички се усмихнаха, но ги гледаха с уважение. Тази случка заздрави авторитета на децата в бригадата. Но скромно пак носеха храна на планинския отряд.

На другата сутрин, както винаги, придружени от Томи, те отново пресичаха с натоварените добичета площада на селото. Пред ХОРЕМАГА, под големия чинар, бяха седнали дядо Дончо и сътрудниците му. След няколкочасов разпит милицията ги бе освободила. Като видяха децата, войводата им извика:

— Елате бре деца, да пийнете по едно лимоне!

Двамата отидоха на масата. Все пак са се борили заедно. Веднага им донесоха две шишета.

— Тръгнахме кат арслани, върнахме се кат… Ай, нема що да говорим!… — заключи дядо Дончо Манлихерата.

— Ами ако имаше злато в касата? — още мечтаеше Стоилко.

— Що е живот, все е пред нас! — утеши го войводата. — Знаете за хазната у Гевгели!…

— Знаеме… — викнаха всички в глас.

— Сон сум сонил. И требе да се сбъдне! Яз хазна ке намерам! — рече дядо Дончо.

— Ами ако имаше злато?… — повтаряше замечтано Стоилко.

— Трай бе, маскара! Ако имаше, ако имаше… — ама нема!

Фильо и Макензен се усмихнаха, изпиха на един дъх лимонадите и тръгнаха. Стигнаха планинската поляна съвсем неусетно. На другия й край се виждаше бай Пецо, който подреждаше своя товар за следобедната работа. Бригадирите един по един оставяха инструментите и се разтъпкваха.

— Бай Пецоооо! — провикна се Фильо.

— Айларипиииии! — последва го Макензен и Томи веднага се разлая.

Момчетата се втурнаха към фугениста и го прегърнаха, като заровиха глави в ризата му. В тоя порив имаше колкото радост, толкова и гузност. Но бай Пецо още нищо не подозираше и бе поласкан от тая бурна изява на чувствата.

— Браво бе, момчета, какво чуваме? Голям подвиг сте направили! — говореше той, като им поглаждаше косите. — Ами то си е така, от фугенисти друго не може да се очаква!

Но, кой знае защо, децата не реагираха и не вдигнаха гордо глава.

— Привет на героите! — поздравиха ги няколко бригадири, като се приближиха. — Браво!

Това бе вече прекалено. Фильо и Макензен едновременно се изправиха и се погледнаха мълчаливо, като веднага отместиха очи, сякаш се срамуваха да се видят.

— Бай Пецо… — казаха едновременно и двамата.

— Виж какво, бай Пецо… — придаде Фильо на гласа си изкуствена бодрост. — Ние с Макензен взехме взрива за двете бомби…

— Тия, дето ти липсваха — добави Макензен услужливо, — и капсулите… Немаше как!…

Бай Пецо се освободи от децата. Лицето му стана сурово.