Свобода Бъчварова: Приключенията на Фильо и Макензен

— Ще видят те! — повтори Макензен.

Томи излая в знак на съгласие.

След един час ход преминаха през малкото селце, което бе наблизо до лагера на бригадирите в планината. Пред ХОРЕМАГА още от сутринта седяха четирима селяни. Това бяха все бивши комити, повечето обикновени македонски четници, но сега всички се пишеха, че били големи войводи. Всъщност само един сред тях е бил такъв, но неясно дали на харамийска чета, или на революционна. Викаха му дядо Дончо Манлихерата. Той и досега им беше нещо като вожд, макар и вече твърде стар. Винаги заемаше най-почетното място. Пушеше си собствен тютюн пред двойно шише ракия с мезе. Голямата му гъста брада също удобно почиваше на широките му гърди. Фильо и Макензен бяха вече познати тук, защото от няколко дни всяка сутрин носеха храната на групата в планината.

— Добро утро — поздравиха момчетата.

— Дал бог добро! — отвърна дядо Дончо. — А спрете, деца, да починете!

— Бързаме — каза Фильо.

— Седни бре, Фильо… седни бре, Маке… Работата нема да ви избега… Катъро е арен — забеляза старият войвода, като го огледа. — Но магарето, магарешка му работа!… Плаши ли се по пътеката?

— Плаши се — каза Макензен, който никога не изпускаше такива джамбазки разговори. — И от пеперудите се плаши…

— Едно време, като карахме оръжие по планината, им връзвахме очите с кърпа на магаринята. Магарешка им работа, инатчийска… Тошо бре, дай по една малка мастика на тия арслани!

— Не пием — отказа Фильо.

— Абе хич, четник може ли да не пие? Вие сега сте като четници. Бригадир и комита е все едно!…

Тошо кръчмаря, стар човек, донесе мастиката. Той беше с престилка.

— А лизнейте си малко и един ден, като станете пиячи, да речете: Нашио даскал е не некой маскара, а Дончо Войвода Манлихерата! Мене никой не ме е видел пиян! А една ока всеки ден изпивам!…

Децата отпиха по малко от мастиката и се закашляха.

— А сега яз да ги допия… Тошо бре, дай две лимонета!

Томи излая, че никой нищо не му предлага.

— Това куче е като тригодишно магаре бре!… Как го изранвате бре, деца?

— Не яде много… — каза важно Макензен.

Дадоха им лимонадите. Те ги изпиха и поеха нагоре. След селото пътят ставаше стръмен и тесен. Те подкараха добичетата по една планинска пътека. Тя минаваше през стръмна клисура като каньон. Горе се виеха облаците. Отвсякъде надвисваха високи върхове. На пътеката не проникваше даже слънчев лъч. Макензен явно се боеше от това усойно място. Томи ту изскимтяваше, ту ръмжеше, подвил опашка. Целият склон бе обрасъл от вековни мури. Макензен щеше да се разплаче от страх. И на Фильо не му беше весело, макар да не минаваха за пръв път. Падаха камъни, катурнати от копитата на добичетата в пропастта, където шумеше планинската река. По едно време Макензен запя: „Там на реках Вавилонских…“ прочутия псалом на Давид.

— Чакай бе, чакай! — спираше го Фильо. — Какво пееш? Пак ли те прихвана?

Но Макензен продължаваше да реве:

— „Тамо седомо и плакамо…“ — после внезапно престана и рече: — Преведено от църковнославянски, значи: „Там седнахме и плакахме горко, като си спомнихме Сион…“

— Дивотии! — отсъди Фильо, но се заинтригува: — Как беше? „Тамо седомо и плакамо…“?

После децата запяха на два гласа. Томи клекна на задните крака и почна да вие.

Постепенно пътеката ги изведе нависоко, почти към билото, въпреки че големите върхове, покрита с шапки сняг, се извисяваха още по-нагоре. Когато изкачиха билото и светна слънцето, децата започнаха да скачат от радост. Сега бодро запяха „Елате, хиляди младежи“! Така, с маршова стъпка, влязоха в малкия лагер на бригадирите, изпратени в планината. Бяха десет души и един фугенист. Подбрани все едри младежи, те трябваше да свършат най-важната работа — да дадат път на водата още горе, високо.

Когато ги видяха, всички изоставиха работата и се натрупаха около двамата приятели. Фильо и Макензен сипаха в канчетата храна и им подадоха по един хляб. Всички се разположиха и започнаха обеда си на въздух, ухаещ на мащерка и борове. Децата и кучето също. Макензен почти изяде дажбата си хляб за цял ден.

— А сетне какво ще гризкаш? — попита го строго Фильо.

— Провидението ще помисли. Кой се грижи за птиците небесни? — напевно заговори той.

— За птиците небесни не знам, но ти всеки ден ми омиташ половината самун!

— Не хлебом единным… — добави цитата Макензен.

— Ставай сега, имаме да вършим най-важната работа!…

Двамата се отправиха към един сух човек, по-възрастен от всички, който още ядеше от канчето. Въпреки годините си косата му беше напълно запазена и съвсем леко прошарена. Черните му очи гледаха спокойно и съсредоточено. Хубавият му тънък нос и правилните черти на лицето му придаваха един благообразен и приятен вид. Странното бе, че му липсваха два пръста на дясната ръка. Момчетата със страхопочитание я гледаха. Де да имаха и те такава ръка, уважението към тях щеше да е десет пъти по-голямо!…