Борис Акунин - Извънкласно четене

Митя и до ден-днешен понякога се колебаеше дали не е сбъркал онзи есенен ден, когато отвори уста. Мимолетният порив, повикът на чувствителното сърце сложили край на тихите радости от безмълвното единение. Но било твърде тъжно да гледа как страда от ипохондрия татко му, който тъкмо се върнал от Петербург, където ходил, обнадежден от смъртта на Киклоп, но се върнал покрусен. Ден подир ден, от рано сутрин, та чак до вечер Алексей Воинович плачел горчиво, простирал ръце към небето и проклинал жестоката съдба, обрекла го на жалко съществуване в Подмосковието с две хиляди и осемстотин рубли годишен доход като безутешен родител на две жалки създания — един безпътен нехранимайко и едно безсловесно идиотче.

Вкъщи било тихо. Мамичка се терзаела от болки в главата, батко се скрил на тавана, за да не го напердашат, прислужниците също се спотаили. И тогава Митя взел великодушното решение: нека за татко има поне някакво облекчение. Нека се успокои относно малката си рожба, дето не е никакво идиотче и ако поиска, може да произнася думите даже много добре.

Отначало, за да посвикне, опитал да си говори на глас сам. Преди, разбира се, също понякога бил разговарял в монологичен регистър, но беззвучно, само с устни, а сега открил, че гласът му изобщо не може да настигне мисълта. (После му остана навикът да говори бързо, така че не всеки можеше да го разбере, особено ако Митя подхванеше някоя интересна тема.) Тук би трябвало да се съобрази и с вулкана от таткови чувства. Изречената фраза трябвало да е кратка и да свърши, преди Алексей Воинович да започне бурно да възкликва и така да развали целия ефект. Най-лесно щяло да бъде, ако влезе и поздрави, но не на руски (за тригодишно хлапе това е нищо), а на чужд език. Хем кратко, хем впечатляващо.

Той влязъл в трапезарията, където до прозореца, обронил ненавитите си и дори несресани къдрици върху перваза, ридаел татко му. И стараейки се да произнася френското звукосъчетание досущ като мосю Дьо Шомон, казал: „Bon matin, papa.“ 16 16 Добро утро, татко (фр.). — Б.пр.

Татко му се обърнал. Дали не чул добре или може би му се сторило? Намръщил се мъченически и изстенал: „Върви си, върви си, чедо глупаво!“ И му посочил с ръка вратата, след което се разридал още повече — толкова се натъжил, като го видял.

Тогава Митя му цитирал за разумното и неразумното от „Pensees“ на Паскал (тъкмо предната вечер бил прочел книгата и дума по дума запомнил много от максимите — толкова били хубави): „Deux exces: exclure la raison, n’admettre que la raison.“ 17 17 „Има две крайности: или изобщо да игнорираме разума, или да признаваме само него“ (фр.). — Б.пр. Станало още по-ефектно, отколкото искал. Митя обаче подценил чувствителността на татко си — след като изслушал максимата, Алексей Воинович подбелил очи и припаднал. А когато се съвзел и видял над себе си сконфузеното лице на малкия си син, който мърморел на руски, на френски и на немски утешителни думи, вдигнал ръце и благодарил на Провидението за проводеното чудо.

После татко му дълго ахкал и се дивил, като разбрал, че малкият може да чете и на латински и е доста сведущ в разните науки. Но родителят най се смаял от паметливостта на Митя и от кадърността му в аритметичните изчисления. Е, да запомни човек нещо интересно, не е кой знае какво, па било и цели страници — той лесно го обяснил на татко си, но виж, за цветните цифри се затруднил да му го разтълкува, защото и сам не разбирал особено как се извършвала аритмометричната механика в главата му.

А нещата стояли така: единицата била бяла, двойката — малинова, тройката — синя, четворката жълта, петицата кафява, шестицата сива, седмицата алена, осмицата зелена, деветката лилава, нулата черна. Който не го вижда, няма смисъл да му се обяснява, че когато вземеш да речем числото 387, то прилича на трицветен бонбон — синьо-зелено-ален. Умножаваш го с числото 129, бяло-малиново-лилаво, всички цифри на мига се преплитат в дебела пъстроцветна плитка, цветовете им се преливат един в друг и нататък е лесно: само казваш по ред образувалите се части от спектъра и излиза търсеното 49923. Същото е и с делението.

Татко му послушал, послушал неясните обяснения и изведнъж подобно на Архимед от Сиракуза извикал: „Еврика!“ Грабнал Митенка на ръце и се втурнал към стаята на мама. Там паднал на колене и започнал да я целува по корема направо през роклята. „Какво правите, Алексис?“ — уплашено извикала тя.

— Целувам благословената ви утроба, родила този Херакъл на познанието, и заедно с това прокарала за нас път към Едема! Погледнете, скъпа Аглая Дмитриевна, този плод на чреслата ни!