Борис Акунин - Извънкласно четене

Не бива да се възгордяваш, не бива да се откъсваш от хората — строго си рече Собкор. Присъдата да се отмени — това първо. Щом не е негодник, нека живее.

На площадката на четвъртия етаж се беше настанила компания бездомници. Двама седяха на перваза на прозореца (върху парчето вестник имаше бутилка водка, варени яйца и наядена франзела), третият вече беше направил главата и лежеше с разперени крака напряко на стълбите. Очите му бяха отворени, от устата бе провиснала нишка от слюнка, а на небръснатата буза бе залепнало парченце от яйчена черупка.

Че какъв буржоа е той, по дяволите, помисли си Собкор за магистъра президент. Офисът му неремонтиран, асансьорът не работи, по стълбището се мотаят разни скитници.

— Да живеят демократичните реформи! — каза той и намигна на несретниците. — Нали така, момчета?

Проснатият изобщо не реагира. Един от седналите, който беше с червеникава коса и ако се изкъпеше, сигурно щеше да е съвсем млад, каза с пълна уста:

— Добре де, добре. Ей сега свършваме с яденето и се махаме. Пречим ли на някого?

Другият просто подсмръкна с подутия си патешки нос и примъкна франзелата.

Ех, нещастни лумпени. Трески, изхвръкнали изпод секирите на пазарните дървосекачи.

— Е, мен не ме засяга. Живейте си тук, ако щете — махна с ръка Собкор.

Нямаше да е лошо да ги поразпита как са се докарали до това положение. Сигурно всеки от тях е срещнал по пътя си някой долнопробен мръсник, който го е измамил, изгонил го е от къщи, отнел му е работата, отритнал го е в труден миг.

Собкор замря в колебание дали да подхване разговор, или не. Мъжете го гледаха с явна тревога. Нямаше да проявят откровеност, сега имаха нужда да пийнат и да хапнат.

Е, нека си почиват.

Мина край насядалите. Трябваше да прекрачи заспалия алкохолик, защото той се беше разположил доста нашироко.

Точно в мига, когато Собкор вече бе стъпил с единия крак на стъпалото под легналия, но още не бе отделил втория от площадката, клошарят изведнъж отвори ясните си, абсолютно трезви очи и с грубата си армейска обувка с всичка сила го удари в слабините.

Ослепял от болка, Собкор дори не успя да извика. Червенокосия и Чипоносия изведнъж скочиха от перваза, извиха ръцете му на гърба (при това и двамата бродяги, кой знае защо, бяха с прозрачни гумени ръкавици), а престорилият се на заспал повдигна крачола му и заби в разголения му глезен черна тръбичка с две игли.

Чу се пукот от електрически ток, замириса на пърлено и в следващата секунда (впрочем, тя беше следваща само за изпадналия от режима на реалното време Собкор) пред очите му изплува дъсчен таван, от който висяха дрипави паяжини и парчета отлющена боя.

Таванът беше наклонен и в ъгъла стигаше до пода. А когато обърна глава, Собкор видя сияещия квадрат на прозореца със спукано стъкло, чу някъде отдолу писъка на автомобилна аларма и си помисли: намирам се на тавана на голяма къща. Прозорецът гледа към двора, не към улицата, инак щях да чувам шума от движението.

Ставаше течение, но не беше студено. Може би защото покривът беше напечен от слънцето.

Собкор погледна към другата страна. Видя отгоре и малко встрани, съвсем наблизо, небръснатата физиономия на Яйчения. На бузата му вече го нямаше парчето черупка, но мислено той бе нарекъл разбойника тъкмо така. В ръката си Яйчения държеше голяма топка памук, който излъчваше остра и неприятна миризма. Амоняк. Явно току-що го бе махнал от лицето на пленника. Червенокосия и Чипоносия стояха малко по-нататък.

„Идиоти, намерили кого да обират“ — понечи да им каже Собкор, но успя само да измучи — устните му не пожелаха да помръднат.

Защото бяха залепени с лейкопласт, но той не го разбра отначало.

Жертвата на крадците полека се съвземаше и откритията следваха едно подир друго. Ръцете му са оковани на гърба с белезници. А краката са стегнати с колан. Явно с неговия собствен, защото панталоните му се бяха смъкнали.

— Добре дошъл отново — каза Яйчения и повдигна клепача на пленника. — Зеницата е нормална, контактът с действителността е възстановен. Започваме дебатите. Моля, обърнете просветения си взор насам.

Собкор завъртя очи и видя, че бандитът стиска в ръката си спринцовка.

— Това, колега, е разтвор с отрова. Иглата се вкарва в нервния център. Интензивността и продължителността на синдрома на болката зависят от дозата.

„Интензивност, синдром“, я го виж ти, същински професор — помисли си Собкор.

Яйчения го дръпна за ръката, едва не изкълчи раменната му става и с внимателно, точно движение, направо през сакото и ризата заби иглата в лакътя му.