Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Той се оттегли и скоро се върна, благоговейно понесъл с изпънати ръце парадната чиновническа шпага.

Ераст Петрович разбра, че е безсмислено да спори, и само въздъхна.

— Какво ще кажете за куртизанка, господарю? — попита Маса, втренчен с безпокойство в лицето му, посиняло от студа. — Здравето над всичко.

— Върви по дяволите! — Фандорин се надигна от ваната, зъбите му тракаха. — К-кърпата и дай да се обличам.

— Заповядайте, драги, заповядайте. Всички ви очакваме. Тъй да се каже, тайният синедрион в пълен състав, хе-хе — с тези думи княз Владимир Андреевич Долгорукой, всемогъщият стопанин на майчица Москва, посрещна наконтения колежки асесор. — Не стойте на вратата, влезте, настанете се на фотьойла. Нямаше нужда да слагате мундира, че и с шпага. Тук можете да идвате просто със сюртук.

През шестте години, прекарани, от Ераст Петрович в странство, генерал-губернатортът много се беше състарил. Кестенявите къдрици (с явно изкуствен произход) никак не се връзваха с прорязаното от дълбоки бръчки лице, в провисналите мустаци и бухналите бакенбарди подозрително липсваха бели косми, а прекалено стегнатата осанка явно говореше за корсет. От петнайсет години князът управляваше първопрестолната столица, пипаше меко, но здраво, заради което враговете го наричаха Юрий Долгорукий 6 6 Юрий Долгорукий (90-те години на XI в. — 1157) — велик киевски княз, праправнук на „Стария“ Владимир — Красно слънчице. Основател на „Москов“ град — Москва. — Б.пр. и Володя Голямото гнездо 7 7 Всеволод III Голямото гнездо (1154–1212) — велик владимирски княз, син на Юрий Долгорукий. Имал е 12 деца, оттам и прякорът му. — Б.пр. , а доброжелателите — Владимир Красно слънчице 8 8 Владимир I Святославович — Красно слънчице (? — 1015) — новгородски и киевски княз, внук на княз Игор. През 988–989 приема християнството от Византия и го налага като държавна религия в Русия. — Б.пр. .

— Ето го нашия презморски гост — рече губернаторът на двамата важни господа, седнали на креслата до огромното писалище, единия военен, другия цивилен. — Новият ми чиновник за специални поръчения колежки асесор Фандорин. Назначен е от Петербург, а преди е служил в посолството ни накрай света — в Японската империя. Запознайте се, драги — рече князът на Фандорин. — Московският главен полицейски началник Евгений Осипович Караченцев. Страж на реда и закона. — Той с жест посочи рижия генерал от свитата със спокоен поглед на будните леко изпъкнали кафяви очи. — А това е моят Петруша, за вас Пьотър Пармьонович Хуртински, надворен съветник и управник на секретния отдел на генералгубернаторската канцелария. Каквото и да стане в Москва, Петруша веднага го научава и ми докладва.

Тлъстичкият господин на около четирийсет години с ювелирно наресана коса на продълговатото теме, със сити бузки, подпрени на колосана якичка и сънено притворени клепачи чинно кимна.

— Не случайно ви поканих да дойдете точно в петък, драги — сърдечно произнесе губернаторът. — В петъците от десет часа обсъждаме разни секретно-деликатни дела. За днес съм набелязал да разискваме един много деликатен въпрос: къде да намерим пари за довършителните работи по иконописването на Храма. Свещен обет, дълголетен мой кръст — набожно се прекръсти той. — Интриги разни между художниците, а и разхищенията не са малко. Ще мислим как да измъкнем един милион за богоугодното начинание от московските богаташи. Е, господа поверителни, бяхте двама, сега ще сте трима. Както се казва, в мир и разбирателство, Вие, господин Фандорин, сте ми пратен тъкмо за тайните дела, нали така? Макар да сте млад, препоръките ви са отлични. Чувства се, че сте врял и кипял човек — той изпитателно погледна новака в очите, но онзи издържа погледа му, и то комай без никакво вълнение. — Помня ви аз — отново се превърна в добродушен дядо Долгорукой. — Бях на венчавката ви, тъй де. Всичко помня, всичко… Възмъжали сте, много сте се променили. Е, и ние не сме се подмладили. Елате, драги, елате, седнете, аз церемониите не ги обичам… — и уж случайно побутна към себе си книжата на новопристигналия — помнеше го по презиме, но малкото и бащиното му беше забравил. А в тези неща, знаеше опитният Владимир Андреевич, грешки са недопустими. Всеки се обижда, ако му сбъркаш името, а без нужда да наскърбиш човек никак не бива.

Ераст Петрович — значи така се казваше новакът красавец. Щом погледна отвореното досие, князът се навъси, защото никак не му харесваха тези книжа. На опасност му намирисваха. Не веднъж и дваж ги беше преглеждал вече генерал-губернаторът, но нищо не му се проясняваше.