Борис Акунин: Вале пика (Специални поръчения — 1)

Скъперникът грък беше някогашен акцизен чиновник. На такъв можеш да се харесаш само ако го накараш да си мисли, че ще се облажи за твоя сметка.

Яхнал запенен от препускането кон, юначният корнет пристигна при съседа си пламнал, просълзен, разтреперан. И от вратата приплака:

— Еврипид Калистратович, спасете ме! Единствен вие можете да ми помогнете! Само на вас разчитам! Викат ме в полка при военния заместник-прокурор! Дължа им пари! Двайсет и две хиляди!

От полка наистина се бе получило писмо във връзка с паричните прегрешения. Търпението на Савиновите началници се бе изчерпало, не можеха да го чакат повече да се прибере от отпуска. Митя извади писмото с полковия печат и още някакъв документ.

— Подир месец от Дворянската земеделска банка трябва да ми отпуснат ипотека двайсет и пет хиляди срещу имението на леля. Мислех — изхлипа той, като много добре знаеше, че гъркът не се трогва от нищо — да взема парите и да погася дълговете си. Ама не, няма да успея! Какъв позор! Не ми остава нищо друго, освен да се гръмна! Спасете ме, Еврипид Калистратович, много ви моля! Дайте ми двайсет и две хиляди, а аз ще ви дам пълномощно за ипотеката. Ще се прибера в полка, ще оправя работите и ще спася честта и живота си. А другия месец вие ще вземете двайсет и пет хиляди. Хем полза за вас, хем спасение за мен! Умолявам ви!

Канделаки си тури очилата, прочете застрашителното писмо от полка, внимателно проучи договора за ипотека (също истински, изготвен по всички правила), примлясна и предложи петнайсет хиляди. Спазариха се на деветнайсет.

Божичко, каква ли сцена се е разиграла в банката, когато подир месец в уречения ден там се събрали притежателите на всичките единайсет пълномощни, раздадени от Митенка. Е, добра сума си докара, но след това трябваше коренно да промени живота си. Добре де, много му здраве на досегашния живот.

Бившият корнет Савин не се страхуваше от неприятности с полицията. Империята, слава Тебе, Господи, е голяма, глупци колкото щеш, богати градове също. Човек с фантазия и кураж има къде да си разиграе коня. А името и документите са фасулска работа. Както искаш, така ще се наречеш. Какъвто пожелаеш, такъв ще станеш.

Колкото до външността, Момус направо беше извадил късмет. Той много харесваше лицето си и можеше да му се радва в огледалото с часове.

Косата — чудна, мръсноруса като на повечето славянски туземци. Чертите — дребни, никакви, очичките — сивосинкави, носът — с неопределена форма, брадичката издава слаб характер. Изобщо — нищо не хваща окото. Не физиономия, ами празно платно — можеш да рисуваш каквото ти хрумне.

Среден ръст, особени белези няма. Е, гласът му е малко по-особен — дълбок, звучен, но Момус се научи да владее този инструмент до съвършенство: можеше и да гъгне басово, и да те плени с тенор, и да пусне някой фалцет, и дори да писука като дамско сопрано.

Защото, за да промениш външността си до неузнаваемост, не е достатъчно да си боядисаш косата и да си залепиш брада. Човек се отличава по мимиката, походката и начина, по който сяда, жестовете, интонациите, специфичните думи, които употребява, енергията на погледа. Е, разбира се, важен е и антуражът — дрехите, първото впечатление, името, титлата.

Ако актьорите печелеха много пари, Момус със сигурност щеше да стане нов Шчепкин или Садовски. Но толкова, колкото му трябваха на него, не плащаха дори за главни роли в столичните театри. Пък и къде по-интересно е да разиграваш пиеси не на сцената, с два антракта по петнайсет минути, а в живота: всеки ден, от сутрин до вечер.

Кого ли не бе играл през тези шест години — вече не помнеше всичките си роли. А и пиесите бяха изключително собствено съчинение. Момус ги назоваваше с военната дума „операции“ и преди да започне поредното приключение, обичаше да си представя, че е маршал Мориц фон Саксен или Наполеон, но всъщност „операциите“, разбира се, не бяха кръвопролитни сражения, а весели спектакли. Тоест другите действащи лица може и да не оценяваха цялото остроумие на сюжета, но самият Момус винаги изпитваше голямо удоволствие.

Бяха разиграни много спектакли — и малки, и големи, триумфални и не толкова успешни, но да се стигне до провал, освиркване — засега не беше се случвало.

По едно време Момус реши да увековечи паметта на националните герои. Отначало, след като на един волжки параход загуби на карти и слезе в Кострома без пукнат грош, взе да събира пожертвувания за бронзов монумент на Иван Сусанин 4 4 През 1612 г. в Костромска област се укрива Михаил Романов, последната издънка на рода Рюрик. Когато съборът на болярите избира Михаил за цар, отряд поляци потеглят към Кострома с поръчение да го убият, за да може синът на полския крал Сигизмунд III да заеме руския престол. Поляците вземат за водач местния селянин Иван Сусанин. За да спаси царя, Сусанин ги отвежда умишлено в непроходимо блато, за което заплаща с живота си. — Б.ред. . Но жалките търговци се стискаха, дворяните се опитваха да пробутат вноски в масълце или ръж и накрая почти нищо не събра — я имаше осем хиляди, я не. Затова пък в Одеса за паметник на Александър Сергеевич Пушкин даваха щедро, особено търговците евреи, а в Тоболск за Ермак Тимофеевич 5 5 Ермак Тимофеевич (?1537/1540–1585) — казашки атаман, завоевател на западен Сибир. — Б.ред. кожухарите и златотърсачите отпуснаха на речовития „член на Императорското историческо дружество“ седемдесет и пет хиляди.