Борис Акунин: Вале пика (Специални поръчения — 1)

— Не е за приют — обясни той. — Там ще свърши. Много е свикнала с мен.

И тогава вече Фандорин го смая окончателно.

— Блазе ви — въздъхна той. — Вие сте щастливец, Тюлпанов. Толкова млад, а вече имате за какво да се уважавате и с какво да се гордеете. Господ ви е дал стожер за цял живот.

Анисий още се опитваше да си обясни смисъла на странните думи, а надворният съветник продължи:

— Не берете грижа за сестра си. Докато трае разследването, наемете й гледачка. За държавна сметка, разбира се. От днес нататък, докато приключим със случая „Вале пика“, ще останете под мое разпореждане. Ще поработим заедно. Надявам се, че няма да се отегчите.

Ето я ненадейната радост, внезапно се сети Тюлпанов. Ето го късмета, значи. Ах, ти, бяла гълъбице!

Толкова имена смени през последните години, че започна да забравя първото, с което бе дошъл на този свят. Отдавна наричаше себе си Момус — на името на древногръцкия присмехулник и пакостник, сина на Никта, богинята на нощта. В пасианса „Египетската пития“ така се означава валето пика — лоша карта, вещае среща се изедник или зла шега на съдбата.

Момус обичаше картите, дори дълбоко ги почиташе, но в пасианси не вярваше и влагаше в избраното име съвсем друг смисъл. Както знаем, всеки простосмъртен играе карти с фортуната. Подредбата им не зависи от човека и е въпрос на късмет: на един се паднат само козове, на друг само двойки и тройки. На Момус природата бе раздала слаби, направо лоши карти — десетки и валета. Но добър играч би се оправил и с тях. А и според човешката йерархия пак към вале клонеше. Момус имаше трезва оценка за себе си: е, не е асо, нито поп, но и седмица не е, ами вале. Но не скучна спатия, почтено каро или, пази Боже, пиклива купа, а нещо по-особено — пика. Пиката е много специална боя. В някои игри е ниска, но понякога бие и спатията, и карото, и купата. Следователно човек сам трябва да реши каква игра ще играе с живота, та неговата боя да стане най-силната.

Още от малък Момус все се чудеше на поговорката за двата заека. Добре де, защо пък да не може да хване и двата? Какво сега, да се откаже от единия, така ли? Невръстният Момус (тогава още не Момус, а Митенка Савин) категорично не беше съгласен. И в крайна сметка излезе прав. Тая пословица явно се отнасяше за тъпите и мързеливите. Беше му се случвало да хване отведнъж не два, а много повече сиви и пухкави дългоушковци. Имаше си разработена психологическа теория. Хората са измислили какви ли не науки, повечето абсолютно ненужни за обикновения човек, ама ей ги на — и трактати пишат, и магистърски трудове, и докторски дисертации защитават, и академици стават. Момус от малък усещаше — с кожата, с костите, с далака си — че най-важната наука е не аритметика или някакъв си латински, а умението да се харесаш. Ето това е то ключът за всяка вратичка. Странното е само, че в тази най-основна наука не го бяха посветили нито гувернантите, нито гимназиалните даскали. Трябваше сам да овладява нейните закони.

Но всъщност по-добре. Талантът на момчето в най-важната наука се прояви отрано, а че другите не се сещат за предимствата на въпросната философия — слава Богу.

Необяснимо защо хората не проявяват внимание и разбиране към ключовия въпрос. Казват си: харесват ли ме — добре, не ме ли харесват — насила хубост не става. Става, мислеше си малкият Митя, става, и още как. Харесаш ли се някому, успееш ли да намериш ключ към него, той е твой, прави го каквото си искаш.

Можеш да се харесаш на всеки и за това е достатъчно съвсем малко — да разбереш що за човек е: какво го вълнува, как вижда света, от какво го е страх. Разбереш ли го, можеш да свириш с него като с дудук каквато си искаш мелодия — било серенада, било кадрил.

От всеки десет души девет сами си казват всичко, стига да ги изслушаш. Най-странното е, че никой не слуша както трябва. Да речем, ако са възпитани, изчакват пауза в разговора, че пак да те занимават с проблемите си. А колко важни и интересни неща можеш да научиш, ако умееш да слушаш! Да слушаш правилно е един вид изкуство. Трябва да си представиш, че си празна стъкленица, прозрачна съдина, свързана със събеседника чрез невидима тръбичка. Нека съдържанието от събеседника ти капка по капка прелее в теб, така че да се напълниш с течност от същия цвят, вид и градус. За известно време да престанеш да си ти и да станеш той. Тогава започваш да разбираш човека в цялата му същност и предварително знаеш какво ще каже и какво ще стори.