Борис Акунин - Вале пика (Специални поръчения — 1)

Момус усвояваше своята наука постепенно и като дете я прилагаше за незначителни неща, по-скоро за да я опита и провери. Без да си е научил урока, да изкара добра бележка в гимназията; после, вече в кадетското, да си спечели уважението и обичта на приятелите; да вземе пари на заем; да накара някоя госпожица да се влюби в него.

По-късно, когато стана офицер, развилата се, укрепнала философия взе да дава още по-добри плодове. Да речем, обираш на карти някой паралия, а той мирува и не го е яд на чудесния корнет Митя Савин. Нито се взира излишно в ръцете на приятния си партньор. Да не е лошо? Но и това беше само гимнастика, помпане на мускули. Науката и талантът свършиха истински добра работа преди шест години, когато съдбата даде на бъдещия Момус първия реален Шанс. Тогава той още не знаеше, че Шансът трябва да бъде не търсен, а създаден. Все беше чакал късметът сам да му падне в ръчичките и се бе страхувал само от едно — да не го изпусне.

Не го изпусна.

По онова време житието-битието на корнета взе да мухлясва. Втора година вече полкът им стоеше в губернския град Смоленск и всички възможности за прилагане на талантите бяха изчерпани. Когото можа, обра на карти; колкото можа да вземе на заем, отдавна го взе; жената на полковника, макар от все сърце да обичаше Митенка, не даваше кой знае колко пари, пък и му беше додеяла със своята ревност. А не щеш ли, стана беля и със служебни суми: корнет Савин бе изпратен на конския панаир в Торжок, ама се увлече и попиля повече от допустимото.

Изобщо трябваше да избира от няколкото злини: или да го осъдят, или да забегне, или да се ожени за пъпчивата щерка на търговеца Почечуев. Първата, разбира се, отпадаше и кадърният младеж започна сериозно да се колебае между втората и третата. Точно тогава съдбата му подаде асо коз, с което обречената игра спокойно можеше да бъде спечелена. Почина леля му, помешчица от Вятка, и завеща на любимия си племенник своето имение. Някога, още като юнкер, Митенка бе прекарал при нея един неимоверно отегчителен месец и от нямане какво да прави се бе поупражнявал в житейската наука. После дори не помисли повече за бабата, но ето че тя не бе забравила кроткия мил малчуган. Загърбила останалите племенници и племеннички и в завещанието споменала само него. На Митя не се падна кой знае каква латифундия: само някакви си десет хиляди декара, и то в затънтена губерния, където уважаващия себе си човек не би останал и седмица.

Как щеше да постъпи някой обикновен посредствен младеж, ако бе извадил подобен късмет? Ами продава лелиното наследство, връща дължимото на полка и част от заемите и продължава нещастникът да си живее като преди.

Че как другояче, ще попитате. Ей ви задача. Имате имение, което струва най-много двайсет и пет, е, да са трийсет хиляди. А дължите петдесет. И най-вече до гуша ви е дошло да си броите копейките, искате да се порадвате на живота: собствена карета, най-добрите хотели, всичко да е като вечен празник и не да ви издържа дебела полковнишка жена, а вие да си намерите някоя кукличка — цвете с нежен поглед, тънка снага и кръшен смях.

„Стига съм се носил като треска в реката на живота — рече си Митенка, — крайно време е да хвана съдбата за лебедовата шия.“ И точно тогава психологическата наука си каза тежката дума.

Той прекара в затънтената губерния не седмица и не две, а цели три месеца. Обиколи съседите си и успя да се хареса на всеки по съответния начин. С майора в оставка, борсук и грубиян, пи ром и ходи на лов за мечки (колко страх бра тогава!). С вдовицата на колежкия съветник — домакиня и къщовница, вари сладко от райски ябълки и си записа в бележника съветите за опрасването. С околийския дворянски предводител — недоизучил се паж, обмени светски клюки. С мировия съдия ходи оттатък реката до циганския табор.

Представи се чудесно: вече го знаеха и като наше момче, и като печен столичанин, и като сериозен младеж, широка душа, „нов човек“, ревностен радетел за традициите, а и като сериозен кандидат-годеник (в две семейства, които изобщо не се познаваха).

Когато сметна, че почвата е вече добре наторена, за два дни свърши цялата работа.

Дори днес, след толкова години, макар вече да имаше какво да си припомни и с какво да се гордее, Момус с удоволствие се връщаше към спомена за своята първа истинска „операция“. Особено към случката с Еврипид Калистратович Канделаки, който бе известен сред местните помешчици като невероятен скъперник и кавгаджия. Е, Митенка можеше да мине и без Канделаки, но понеже беше млад и по природа авантюрист, го привличаха костеливите орехи.