Борис Акунин - Вале пика (Специални поръчения — 1)

— Какво искас?

Нейде от дъното на къщата екна звучен женски глас:

— Маса! Колко пъти ще ти повтарям! Не „какво искас“, а „какво ще обичате“!

Азиатецът се извърна ядно, после измърмори на Анисий:

— Какво сте обицас?

— Куриер Тюлпанов от Жандармерийското управление. Нося книжа за негово високоблагородие.

— Айде врез — покани го слугата и му стори път да мине.

Тюлпанов се озова в просторен вестибюл, с интерес огледа наоколо и в първия момент остана разочарован: тук нямаше препарирана мечка с табла за визитни картички, а бива ли дом на големец без препарирана мечка? Или чиновниците за специални поръчения не приемат визити?

Впрочем, макар мечка да липсваше, вестибюлът бе обзаведен много приятно, а в ъгъла в една стъклена витрина имаше някакви странни доспехи: целите от метални пластинки, с особен монограм на бронята и рогат бръмбаровиден шлем.

От вратата за вътрешните стаи, където куриерът, разбира се, не можеше да влезе, се появи рядко хубава дама с червен копринен халат до земята. Гъстата й тъмна коса бе подредена в сложна прическа, стройната й шия бе разголена, белите й ръце, целите в пръстени — скръстени на високия бюст. Дамата разочаровано се взря в Анисий с огромните си черни очи, посбърчи класическия си нос и извика:

— Ераст, теб търсят. От канцеларията.

Кой знае защо, Анисий се изненада, че надворният съветник е женен, макар всъщност да нямаше нищо чудно, че човекът има прекрасна съпруга с царствена снага и високомерен поглед. Аристократично, без да отваря устни, мадам Фандорина се прозя и изчезна през вратата, а подир миг във вестибюла влезе самият господин Фандорин. Той също беше по халат, ала не червен, а черен, с пискюли и копринен колан.

— Здравейте, Т-Тюлпанов — каза надворният съветник, прехвърли няколко зърна от зелената си нефритова броеница и Анисий едва не примря от удоволствие — и през ум не му беше минавало, че Ераст Петрович го помни, камо ли по име. Каква ли гмеж се точи тук да му носи писма. Но я гледай ти.

— Какво е това? Я да видя? Заповядайте в гостната, седнете. Маса, вземи шинела на господин Тюлпанов.

Плахо, без да смее да се озърта, Анисий влезе в гостната, скромно приседна на крайчеца на тапицирания със синьо кадифе стол и едва подир минута-две започна полека да оглежда стаята. Тя беше много интересна: по стените висяха цветни японски гравюри, които, доколкото знаеше, напоследък бяха много на мода. Видя и свитъци с йероглифи върху дървена лакирана поставка — две извити саби: едната по-дълга, другата по-къса. Надворният съветник шумолеше с книжата и от време на време си отбелязваше нещо в тях със златно моливче. Без да обръща внимание на мъжете, съпругата му стоеше до прозореца и с отегчен вид гледаше към градината.

— Мили — каза тя на френски, — защо не излизаме никъде? Не мога повече така. Ходи ми се на театър, ходи ми се на бал.

— Ади, нали самата вие ми казахте, че е неприлично — отговори Фандорин и вдигна глава от книжата. — Може да срещнем някой ваш познат от Петербург. Ще е неудобно. Всъщност на мен не ми пречи.

Той погледна Тюлпанов, който се изчерви. Какво е виновен в края на краищата, че отбира френски, па макар и отгоре-отгоре!

Значи хубавата дама изобщо не била мадам Фандорина.

— Ах, извинявай, Ади — каза Ераст Петрович на руски. — Не ти представих господин Тюлпанов, той е от Жандармерийското управление. А това е графиня Ариадна Аркадиевна Опраксина, моя б-близка позната.

Анисий имаше усещането, че надворният съветник се смути, сякаш се позачуди как да представи хубавицата. Или може би заради заекването му се беше сторило така.

— О, Боже — мъченически въздъхна графиня Ади и устремно излезе от стаята. Почти тутакси долетя гласът й: — Маса, веднага остави моята Наталия! Прибирай се, мерзавке! Не, това на нищо не прилича!

Ераст Петрович също въздъхна и отново зачете книжата си.

В този момент звънецът задрънча, откъм вестибюла се чуха приглушени гласове и в гостната влетя одевешният азиатец.

Той задърдори на някакъв странен език, но Фандорин му направи знак да млъкне.

— Маса, нали съм ти казвал, че когато имам гости, трябва да ми говориш не на японски, а на руски.

Издигнатият в ранг на гост Анисий се поизпъчи и с любопитство се вторачи в слугата: я, жив японец!

— От Ведисев-сан — кратко съобщи Маса.

— От Ведишчев? От Фрол Г-Григориевич? Да влезе.

Анисий знаеше кой е Фрол Григориевич Ведишчев. Известна личност, по прякор Сивия Кардинал. От малък живеел при княз Долгорукой и отначало му бил момче за всичко, после ординарец, освен това лакей, а през последните двайсет години — откакто Владимир Андреевич бе поел древния град в здравата си, желязна десница — личен камериер. Уж нищо работа — камериер, но се знаеше, че твърде умният и предпазлив Долгорукой не взема никакви решения, преди да се е посъветвал с верния Фрол. Ако човек искаше да измоли нещо важно от негово сиятелство трябваше да намери начин да умилостиви Ведишчев и тогава работата му беше в кърпа вързана.