Борис Акунин: Вале пика (Специални поръчения — 1)

Бяла гълъбица! Кацнала там, оправя перцата си с човка и нехае за виелицата. Според поверията, в които покойната му майчица бе много сведуща, бяла гълъбица върху кръста е на късмет и ненадейна радост. Само че де го тоя късмет?

Вихрушката фучи ли, фучи. Ох, че студ.

Но за Анисий работният ден започна наистина доста добре. Кажи-речи, му провървя. С крайчеца на окото си колежкият регистратор Егор Семьонич, който отговаряше за пратките, изгледа неубедителния му жалък шинел, поклати посивялата си глава и му даде хубава топла задача. Не да търчи насам-натам из безкрайния град, брулен от ветровете, а само да отнесе на негово високоблагородие Ераст Петрович Фандорин, чиновника за специални поръчения към негово сиятелство генерал-губернатора, папка с донесения и документи. Да я отнесе и да изчака евентуалния отговор от господин надворния съветник.

Колко му е, нищо работа. Анисий се окуражи и тутакси отнесе папката. Дори не успя да усети студ. Господин Фандорин живееше съвсем наблизо, на „Малая Никитская“, в собствен дом, част от имението на барон Фон Еверт-Колоколцев.

Анисий обожаваше господин Фандорин. Отдалече, плахо, с благоговение, без изобщо да се надява, че големият човек някога ще го забележи, че неговото тюлпановско съществувание може да му направи впечатление. В жандармерийското надворният съветник беше на особена почит, нищо че Ераст Петрович служеше в друго ведомство. Лично негово превъзходителство московският главен началник на полицията Ефим Ефимович Баранов, ако че беше генерал-лейтенант, не се срамуваше да поиска от чиновника за специални поръчения конфиденциален съвет или дори да изходатайства някоя протекция. Има си хас! Всеки макар малко от малко осведомен за голямата московска политика знаеше, че бащината на първопрестолната, княз Владимир Андреевич Долгорукой, зачита надворния съветник и държи на мнението му. За господин Фандорин се чуваше какво ли не: че имал особена дарба — всеки човек му бил от ясен по-ясен и можел в миг да прозре и в най-тайнствената тайна.

Според длъжността си надворният съветник трябваше да е окото на генерал-губернатора във всички поверителни московски дела, с които се занимават жандармерията и полицията. Затова всяка сутрин от генерал Баранов и от жандармерийското му изпращаха необходимите сведения — обикновено в губернаторското на „Тверской“, но се случваше да ги получава и у дома, защото надворният съветник нямаше задължително работно време и ако искаше, можеше изобщо да не ходи в службата.

Ето каква значителна персона бе господин Фандорин, ала същевременно се държеше човешки и не се правеше на важен. Анисий два пъти му бе носил пратки на „Тверской“ и беше очарован от любезните маниери на този тъй влиятелен господин, който не унижаваше малкия човек, напротив, държеше се почтително, канеше го да седне, говореше на „вие“.

Пък и много интересно е да видиш отблизо личност, за която в Москва се носят наистина фантастични слухове. Веднага забелязваш, че е особен човек. Лицето му хубаво, гладко, младежко, а гарвановочерната му коса — съвсем побеляла на слепоочията. Гласът му спокоен, тих, като говори, леко заеква, но всяка дума е на място и явно не е свикнал да повтаря два пъти едно и също. Внушителен господин, не ще и дума.

На Тюлпанов още не му се беше случвало да ходи в дома на надворния съветник, затова, след като мина през ажурната порта с чугунена корона отгоре, той със свито сърце се приближи към кокетната едноетажна къща. На такъв изключителен човек сигурно и жилището му е някак по-различно.

Натисна бутона на електрическия звънец. Предварително се беше подготвил какво да каже най-напред. „Куриер Тюлпанов от Жандармерийското управление. Нося книжа за негово високоблагородие“ Сепна се и натика под фуражката непокорното си дясно ухо. Дъбовата резбована врата се отвори широко. На прага стоеше нисък набит азиатец с дръпнати очички, дебели бузи и щръкнала черна коса. Носеше зелена ливрея със златни ширити и кой знае защо — сламени сандали. Слугата впери недоволен поглед в посетителя и попита: