Борис Акунин - Статски съветник

Фандорин почука и влезе в кабинета на началника на Тайната полиция.

Пожарски се беше разположил преудобно с подвити крака на широкия кожен фотьойл. В ръцете на заместник-директора — царски адютант и изгряваща знаменитост се мъдреше брой на новомодното списание „Вестник иностранной литературы“.

— Ераст Петрович! — ентусиазира се Глеб Георгиевич. — Браво, че сте тук! Заповядайте — той остави списанието и чистосърдечно се усмихна: — Сърдите ми се, че ви изместих от случая, нали? Разбирам ви, и аз щях да съм недоволен на ваше място. Но — височайша заповед, нищо не мога да направя. Съжалявам само, че съм лишен от възможността да се възползвам от прословутия ви аналитичен талант, за който толкова много съм чувал. Не посмях да ви възложа нищо, защото не съм ви началство, но си признавам, твърде много разчитам, че ще постигнете успех и самостоятелно. Кажете сега, имате ли резултат?

— Какъв резултат, след като всички възможни нишки са у вас? — престорено равнодушно сви рамене Фандорин. — Ала и тук май нищо ново?

Князът уверено заяви:

— Проверяват Гвидон. Това е много добре. Той вече е намразил бившите си другари, защото ги е предал. А сега от нерви ще го обземе най-люта ненавист. Познавам човешката природа. Особено същината на предателството, това ми е професионално задължение.

— И к-какво, предателството винаги една и съща картинка ли представлява? — попита статският съветник, неволно заинтригуван от темата.

— В никакъв случай, то е безкрайно разнообразно. Имаме предателство от страх, предателство от обида, предателство от любов, предателство от честолюбие и още какви ли не причини, включително предателство от благодарност.

— От б-благодарност?

— Именно. Ще ви разкажа един случай от моята практика — Пожарски извади от табакерата тънка цигара, запали, дръпна сладко. — Измежду най-добрите ми агенти имаше една мила, простодушна, безкористна старица. Самата доброта. Обожаваше единствения си син, а момчето — младо и глупаво — се оказа замесено в една история направо за каторгата. Тя идва при мен, умолява ме, плаче, разказва ми целия си живот. И аз бях по-млад, по-мекосърдечен от сега — та я съжалих. Между нас казано, дори се наложи да извърша длъжностно престъпление — премахнах от досието някои документи. Накратко казано, момчето излезе на свобода, отърва се само с бащинско назидание от моя страна, което впрочем изобщо не го впечатли. Пак се свърза с революционерите, пак му отпусна края. И какво става? Майка му, обзета от огромна благодарност към мен, оттогава взе да ми носи най-ценни сведения. Другарите на сина й отдавна я знаеха като гостоприемна домакиня, никак не се притесняваха от безобидната бабичка и пред нея водеха най-откровени разговори. Тя си записваше всичко, за да не забрави, и ми носеше листчетата. Веднъж донесението й беше на гърба на една кулинарна рецепта. Наистина, дето е казано, правете добро и ще ви бъде наградата голяма.

Ераст Петрович изслуша поучителната история с надигащ се яд, накрая не издържа и попита:

— Глеб Георгиевич, а не е ли г-гадно? Да подтиквате майката да пише доноси срещу собствения си син?

Пожарски не отвърна веднага, а когато заговори, тонът му от шеговит стана сериозен и малко уморен.

— Вие, господин Фандорин, правите впечатление на умен, зрял човек. Нима като вчерашното розовобузесто офицерче не разбирате, че сега не можем да сме чистофайници? Нима не виждате, че се води съвсем истинска война?

— Виждам, разбира се, виждам — разпали се статският съветник. — Но и войната си има правила. А за шпионаж с използване на вероломни методи по време на война се увисва на бесилото.

— В тази война правилата не действат — не по-малко убедено му възрази князът. — Не воюват две европейски държави. Не, Ераст Петрович. Това е дивата вечна битка на реда с хаоса, на Запада с Изтока, на християнското рицарство с Мамаевите орди. На тази война не се изпращат парламентьори, не се подписват конвенции, няма прошка на юнашко доверие. Тук по най-жесток азиатски начин се налива разтопено олово в гръкляна, дерат се кожи и се избиват младенци. Чували сте как е залят със сярна киселина агент Шверубович, нали? А за убийството на генерал Фон Гейнкел? Взривиха цялата му къща, а в нея освен самия генерал — голям мръсник между другото — били жена му, трите деца и слугите. Оцеля само най-малката му дъщеря, на седем години, взривната вълна я изхвърлила през балкона. Със строшен гръбнак и премазан крак, така че се наложи да й го отрежат. Как ви се харесва такава война?