Джонатан Страуд - Амулетът на Самарканд

Но това съвсем не беше всичко. Той разправи (с големи, наскърбени очи) как скъпият му господар, Артър Ъндъруд, отдавна бил подозирал Саймън Лавлейс, но никога не се сдобил с доказателства за каквото и да е престъпление. Докато, както каза, в онзи съдбоносен ден Ъндъруд случайно усетил, че Амулета на Самарканд е в притежание на Лавлейс. Преди да може да съобщи на властите, Лавлейс и неговите джинове пристигнали в къщата, решени да го убият. Ъндъруд, заедно с Джон Мандрейк, верният му чирак, се съпротивлявал усилено и дори госпожа Ъндъруд им помогнала, като героично се била опитала самата тя да се пребори с Лавлейс. Но напразно. Господин и госпожа Ъндъруд били убити, а Натаниел избягал, за да си спаси живота, само с едно незначително дяволче за помощник. Всъщност в очите му имаше сълзи, докато разправяше всичко това; все едно че вярваше в глупостите, които бълваше.

Това беше най-голямата му лъжа. Тъй като нямал начин да докаже вината на Лавлейс, той отпътувал за Хедълхам Хол с надеждата някак да предотврати ужасното престъпление. Сега бил щастлив, че е успял да спаси живота на благородните водачи на страната му и т.н. и т.н. Честна дума, това беше достатъчно да накара едно дяволче да се разциври.

Но те се вързаха. Не се усъмниха в нито една дума. Господарят ми получи още една бърза закуска, сръбна шампанско и после беше откаран с една министерска лимузина обратно в Лондон за по-нататъшен доклад.

Естествено аз също отидох с него. Не бих го изпуснал от погледа си за нищо на света. Той трябваше да изпълни едно обещание.

Стъпките на прислужника се отдалечиха надолу по стълбите. Аз и момчето се огледахме.

— Предпочитах старата ти стая — казах му. — Тази мирише, а ти дори още не си се нанесъл.

— Не мирише.

— Напротив, мирише на прясна боя и мазилка и всичко е ново и току-що произведено. Което, предполагам е доста подходящо за теб — не мислите ли така, господин Мандрейк?

Той не отговори. Подскочи напред към прозореца, за да види гледката.

Беше вечерта на деня след голямото призоваване в Хедълхам Хол и за първи път господарят ми бе оставен насаме със себе си. Беше прекарал по-голямата част от предходните двадесет и четири часа в срещи с министри и полицията, повтаряйки историята си и без съмнение добавяйки нови лъжи с всеки преразказ. Междувременно аз оставах на улицата 149 149 Правителствените офиси обикновено са пълни с африти и търсещи сфери и аз се опасявах, че могат да се ядосат от присъствието ми. , разтреперан от нетърпение. Бях още по-разстроен, когато момчето прекара първата нощ в специално предоставена спалня в Уайтхол, една строго охранявана по най-различни начини сграда. Докато той хъркаше вътре, аз бях принуден да се крия навън, все още без да имам възможност да започна необходимия разговор.

Но сега беше изминал още един ден и бъдещето му бе решено. Официална кола го беше откарала до дома на новия му господар — едно модерно крайречно жилище на южния бряг на Темза. Вечерята щеше да бъде сервирана в осем и половина; господарят му щеше да го чака в трапезарията в осем и петнайсет. Това означаваше, че Натаниел и аз имахме цял час насаме. Смятах да го използвам правилно.

Стаята съдържаше обичайните мебели: легло, бюро, гардероб (достатъчно голям, за да влезеш в него и доста скъп), библиотека, нощна масичка, стол. Една вътрешна врата водеше до малка самостоятелна баня. На чистия таван имаше една доста силна електрическа лампа, а на стената — малък прозорец. Навън луната огряваше водите на Темза. Момчето гледаше към Парламента, почти срещу нас, със странно изражение на лицето.

— Сега е много по-близо — казах аз.

— Да. Тя щеше да е много горда. — Той се обърна и видя, че се бях превърнал в Птолемей и се бях излегнал в леглото му. — Махни се оттам! Не искам ужасната ти… Ей! — Той забеляза една книга, натикана на лавицата до леглото. — „Строфите на Фауст“! Мое собствено копие. Това е изумително! Ъндъруд ми забрани да се докосвам до нея.

— Само помни — на Фауст те не са му донесли нищо хубаво.

Той прелистваше страниците.

— Великолепно… И господарката ми казва, че мога да извършвам дребни призовавания в стаята си.

— А, да — добрата ти, сладка нова господарка. — Поклатих тъжно глава. — Харесваш я, нали?

Той кимна енергично.

— Госпожа Уитуел е много могъща. Ще ме научи на много неща. И ще се отнася към мен с подходящото уважение.

— Така ли мислиш? Тя е почтен магьосник, нали? — Направих кисела физиономия. Старата ми приятелка Джесика Уитуел, слабият като точилка министър по сигурността, началник на Тауър, контролираща Скръбното Кълбо… Да, тя наистина беше могъща. И това, че властите бяха поверили Натаниел на нейните нежни грижи, без съмнение показваше колко високо мнение имат за него. Тя със сигурност щеше да е по-различен господар от Артър Ъндъруд и щеше да се погрижи талантът му да не се похаби… А какво щеше да направи с темперамента му беше друг въпрос. Е, без съмнение той получаваше точно това, което заслужаваше.