Джонатан Страуд - Амулетът на Самарканд

— Нали нямаш нищо против да взема това? — извика. — Там, където отиваш, няма да ти трябва.

Сякаш всичката енергия напусна магьосника; кожата му увисна отпусната и посивяла на костите му. Раменете му се отпуснаха; той пристъпи към Натаниел, като че ли вяло се опитваше да си върне Амулета… после една голяма ръка се протегна надолу, обхвана го и Лавлейс бе вдигнат във въздуха. Издигаше се все по-високо и по-високо, а тялото му се превръщаше и променяше. Главата на Рамутра се снижи към него. Видя се как се отваря нещо като уста. Секунда по-късно Саймън Лавлейс изчезна.

Демонът спря и се огледа за кикотещата се мармозетка, но засега тя бе изчезнала. Игнорирайки Натаниел, който все още лежеше проснат на пода, той се обърна тежко към магьосниците в другия край на залата.

До Натаниел проговори познат глас.

— Двама заминаха, остана един — каза той.

Бях толкова опиянен от успеха на хитрия си номер, че поех риска да се превърна в Птолемей, докато вниманието на Рамутра беше отвлечено другаде. Джабор и Лавлейс вече ги нямаше и сега оставаше да се справим само с голямото създание. Сръчках господаря си с ботуш. Той лежеше по гръб, прегърнал Амулета на Самарканд с ръце, както майка прегръща бебето си. Бях оставил призоваващия рог на пода до него.

Той седна с усилие.

— Лавлейс… видя ли?

— Аха, не беше красиво.

Изправи се вдървено на крака, очите му светеха със странен блясък — наполовина ужасени, наполовина екзалтирани.

— Взех го — прошепна той. — Взех Амулета на Самарканд.

— Да — отвърнах бързо. — Браво. Но Рамутра още е при нас и ако искаме да получим помощ, трябва да побързаме.

Погледнах към далечния край на аудиторията. Въодушевлението ми се стопи. Струпаните министри вече представляваха една печална купчина — или разтреперани в тъпо униние блъскаха по вратите, или се биеха злобно един с друг за място, колкото можеше по-далеч от идващия Рамутра. Беше един много непоучителен спектакъл, като да гледаш как куп плъхове се боричкат в отходния канал. Освен това беше и крайно притеснително: понеже нито един от тях не изглеждаше в състояние да изрече сложното заклинание за отпращане.

— Хайде — казах, — докато Рамутра вземе част от тях, ние можем да мобилизираме другите. Кой е най-вероятно да си спомня контрамагията?

Устните му се свиха.

— Никой от тях , като ги гледам.

— Дори и така да е, трябва да опитаме. — Задърпах го за ръкава. — Хайде. Никой от нас не знае заклинанието.

— Говори за себе си — рече момчето бавно. — Аз го знам.

— Ти? — Малко бях изненадан. — Сигурен ли си?

Той ме изгледа навъсено. Физически беше в доста плачевно състояние — пребледняла кожа, натъртен и кървящ, люлеейки се на краката си. Но в очите му гореше ярък, решителен пламък.

— Това вероятно дори не ти е хрумвало, нали? Да, учил съм го.

В гласа му имаше нещо повече от намек за колебание, както и в очите му — видях как то се бори с решимостта му. Опитах се да не звуча скептично.

— Това е на високо ниво — казах. — И е сложно. Ще трябва да счупиш рога в точно определения момент. Сега не е време за фалшива гордост, момче. Все още можеш да…

— Да поискам помощ? Не мисля така. — Дали заради гордостта или реалността, той беше напълно прав. Рамутра вече почти беше стигнал до магьосниците и нямаше шанс да получим помощ от тях. — Отдръпни се — каза той. — Трябва ми място да помисля.

За момент се поколебах. Въпреки че силата на характера му бе достойна за възхищение, прекалено добре виждах накъде водеше всичко това. Със или без Амулета, последствията от едно погрешно отпращане винаги са катастрофални и този път аз щях да пострадам заедно с него. Но не можех да измисля нищо друго.

Отдръпнах се безпомощно. Господарят ми вдигна призоваващия рог и затвори очи.

Затвори очи, за да не вижда хаоса в залата и задиша колкото можеше по-бавно и по-дълбоко. Звуците на болка и ужас все още долитаха до него, но той ги изхвърляше от съзнанието си със силата на волята.

Поне това бе сравнително лесно. Но му говореха и множество вътрешни гласове и той не можеше да се изолира от тяхната врява. Това беше неговият момент! В този миг хилядите обиди и лишения щяха да бъдат отхвърлени и забравени! Той знаеше заклинанието — беше го научил много отдавна. Щеше да го изрече и всички щяха да видят, че повече не може да бъде пренебрегван. Винаги, винаги го бяха подценявали! Ъндъруд го смяташе за идиот, за глупак, който едва ли можеше да нарисува и кръг. Той бе отказал да повярва, че чиракът му може да призове джин от какъвто и да е вид. Лавлейс го смяташе за слаб, по детски мекушав и все пак мислеше, че може да бъде изкушен от първото неясно предложение за власт и статус. Той отказа да приеме и, че Натаниел е убил Скайлър: той бе умрял, докато го отричаше. А сега, дори и Бартимеус, собственият му прислужник, се съмняваше, че той знае заклинанието за Отпращане! Винаги, винаги го отритваха.