Джак Ванс: Градът на часките. Слуги на уонките

— Съгласен — кимна Уандър. — Виж — посочи той. — Ето там, прилича на някаква растителност. Идеално място за аварийно приземяване.

— Да действаме тогава.

Скутерът отново се наклони, хоризонтът се приближаваше с главоломна скорост. Точно отпред изникна усойна, черна гора.

— На три катапултираме — обяви Рейт. Той изтегли рязко щурвала и носът се повдигна нагоре. Скоростта се снижи и корпусът потрепери.

Едно… две… три! Старт!

Катапултните люкове се отвориха, креслата подскочиха и Рейт изхвърча във въздуха. Но къде беше Уандър? Или неговата катапултна мрежа се бе заплела, или реактивното устройство на креслото не се бе задействало правилно и сега той висеше безпомощно от външната страна на скутера. Парашутът на Рейт се разтвори и той се люшна като махало. Докато се спускаше, креслото му се удари в черния лъскав клон на едно дърво. Ударът го зашемети, той се прекатури на една страна. Скутерът профуча между дърветата и се заби в близкото блато. Пол Уандър висеше неподвижно на ремъците.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от пукота на нагорещения метал и слабото свистене под корпуса на скутера.

Рейт се размърда и ритна немощно с крака. Остра болка проряза раменете и гърдите му, той се отказа и увисна неподвижно.

Повърхността бе на десетина метра под него. Слънчевата светлина, както бе забелязал и преди, бе малко по-мъждива и жълтеникава от тази на Земята, а сенките имаха кехлибарен оттенък. Из въздуха се носеха странни аромати, мириси на непознати растителни смоли и дървесни сокове, парашутът му се беше оплел в клоните на лъскаво черно дърво с чупливи листа, които издаваха странен звук, когато той помръдваше. Адам проследи с поглед коридора от натрошени клони до блатото, където скутерът се бе приземил почти хоризонтално. Уандър продължаваше да виси в мрежата отвън, с главата надолу и лицето му бе на сантиметри от мътната вода. Достатъчно бе корпусът да хлътне съвсем малко и той щеше да се удави — ако, разбира се, беше още жив. Рейт започна трескаво да се бори с мрежата. От болката му се зави свят и му призля, ръцете му бяха съвсем отмалели, а когато ги повдигна, усети силно щракване в раменете. Нямаше достатъчно сили да се освободи, какво оставаше да помогне на, Уандър. Дали другарят му беше мъртъв? Нямаше как да разбере. Стори му се, че забелязва конвулсивни потрепвания.

Той напрегна очи. Уандър се свличаше бавно към блатото. Рейт знаеше, че в специално отделение на пилотското кресло има авариен комплект с оръжие и инструменти. Ала заради строшените си кости не можеше да вдигне ръце и да го извади. Дори да се измъкне по някакъв начин от мрежата, щеше да падне на земята и да загине… По-добре да не опитва. Въпреки счупеното рамо и ключица трябваше по някакъв начин да отвори комплекта и да извади отвътре нож и въже.

Някъде отблизо долетя звук от удари на дърво в дърво. Рейт се отказа от опитите си и увисна безшумно. Между дърветата под него се приближаваше, прокрадвайки се почти незабележимо, група мъже, въоръжени с чудновати дълги рапири и тежки арбалети.

Рейт се облещи към тях смаян, подозирайки, че е жертва на халюцинация. Вселената май беше пристрастна към идеята за двукраки създания, повече или по-малко антропоидни, но тези бяха досущ като хора — имаха силни, волеви черти, тела в бакърен цвят, руси и кестеняви коси и рунтави, увиснали мустаци. Носеха странни одежди — широки панталони от раиран кафяв или черен плат, тъмносини или тъмночервени ризи, елеци от сплетени метални брънки и къси черни пелерини. Шапките им бяха изработени от черна кожа и всяка от тях имаше отпред сребриста емблема, около десетина сантиметра в диаметър. Рейт ги разглеждаше с почуда. Това бяха истински варвари, скитаща банда главорези, но без съмнение човеци, тук, на един непознат свят, на двеста и дванайсет светлинни години от Земята!

Войните се изнизаха под него, все така безшумно. Те се спотаиха в сенките, за да разгледат скутера, после водачът им, най-младият от всички, юноша с едва наболи мустаци, излезе на откритото и огледа небето. Към него се присъединиха трима по-възрастни мъже, които носеха синкави и червеникави стъклени топчета на шапките си. Те също обходиха с погледи внимателно и предпазливо небосвода. После младежът даде знак на останалите и те наобиколиха скутера.

Пол Уандър размаха ръка в немощен опит да ги поздрави. Единият от мъжете със стъклени топчета мигом вдигна арбалета си, но младежът му кресна нещо с гневен, заповеднически тон и мъжът отстъпи мълчаливо. Друг войн преряза ремъците на парашута и Уандър се свлече в калта.