Агоп Мелконян - Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))

Днес отидох на гробището да изпия шише вино с онова, което е останало от него. Нали съм ти казвал — аз съм сантиментален човек, обичам старите формалности, защото са прости, а носят утеха. Не, не е останало нищо от него, знам: стопил се е, разтворил се е в безсмъртния кръговрат на материята, разпаднал се е на микроелементи. Не защото е останало нещо и не защото изобщо остава нещо, щом вече си поел към варосаните ангели, а защото го е имало и го помня. Имало го е и го помня. Не си ли заслужава шише вино?

Лесно намерих мястото, защото сега никой не слага варосани ангели; сега над всеки мъртвец стърчи огромен мраморен паралелепипед като доказателство, че и там е желателно да сме еднакви. До ангелчето стърчи млад кипарис, а под него някой добродетелен човек е направил пейка.

Разговарях мислено с барбата и му разказвах как годините разпиляха момчетата от улица „Крайморска“, затова в първия момент не съм чул стъпките, а когато долових шума зад гърба си, той беше вече само на около метър — снажен, със силно прошарена коса, в елегантен бял костюм.

— Изплаших ли ви? — попита.

Не отговорих, защото разглеждах изумително красивата скъпоценност на ревера му — златен овал с изображение на морска звезда, инкрустиран с проблясващи светлосини камъчета. „Капитан — помислих си. — Океански милионер.“

— Мили спомени от детството, нали? — продължи той.

— Да, бяхме съседи. Аз го обичах.

— О, и аз! — възкликна той патетично. Бяхме великолепни приятели.

— Той имаше много приятели. — казах.

Мъжът в бяло сякаш се обиди, че съм подценил отношенията им, защото отвърна:

— Може, но мен той обичаше повече от всички. На Никулден винаги идваше при мен, да пийнем заедно.

— Никулден беше големият празник в живота му. — допълних аз. — На този ден той винаги беше ослепителен.

Замълчахме. Предложих му да отпие от шишето, но той отказа. „Не пиеш просташки вина — помислих си. — Богаташ.“

— Не, не е каприз. — каза той, като че ли разчете мислите ми. — Винаги съм бил въздържан. Дори казват, че като бебе не съм бозал от мама в средите и петъците.

— Откъде пък можете да знаете това?

— Така пише в книгите. — отвърна небрежно мъжът в бяло.

Духна вятър и донесе мирис на изсъхнали водорасли.

— Рано си отиде барбата. — казах, за да поддържам разговора. — Струваше ми се старец, защото бях дете, а излиза, че и петдесет е нямал…

— За тук винаги е рано. — каза непознатият, като наблегна на думичката „тук“. — За тук никога не е навреме.

— Да, гробището е една философия. Тук човек най-ясно осъзнава всеобщото безсмислие, тук разбира защо никога не стават чудеса…

— Никога ли? — неочаквано попита непознатият.

— Е, спомням си, барбата можеше. Барбата можеше едно-едничко чудо — да спре кръвта от ръката си, като я потопи в морето. Не оставаше дори белег. Едно-едничко чудо и само на Никулден.

— Тук няма никакво чудо. — възрази моят събеседник в бяло. — В морето има йод…

— Йодът си е йод, неговата кръв спираше в същия миг.

— Просто е. — и той се усмихна. — Трябва да се образува кръвен тромбопластин. Ако в кръвта има калциеви йони, факторът на Хагеман бързо се активизира, после протича вискозна метаморфоза на кръвните плочици, образува се и предшественика на плазмения тромбин… Няма никакво чудо.

— Лекар ли сте?

— Не, пише го в книгите.

— Добре, но морето не може да знае всичко това! — настоях аз.

Той ме погледна от упор и озадачено:

— Защо? Защо морето да не знае?

— Освен това съм опитвал — продължих аз. — Аз съм емпирик, опитвам. Кръвта продължава да тече или спира много бавно, а белегът винаги остава.

Той се усмихна широко, лъчезарно:

— Значи сте опитвали? И не става?

— Не става.

— И на Никулден ли не става?

Това вече беше много!

— Вижте, човече — попитах нервно, — аз разбирам от тия неща. Което става на Никулден, трябва да става всеки друг ден! Природата не може да има едни закони днес, а утре други. Природните закони са инвариантни спрямо…

— Да, така е. — съгласи се той. — Защо се разгневихте?

— Закъснях. Трябва да си тръгвам, време е. Извинете за последния ми изблик.

Казах довиждане и поех по алеята. Не бях изминал и десетина крачки, когато той викна подире ми:

— И все пак опитайте на Никулден. Ще се получи. Този път ще се получи, обещавам.

Да, стори ми се, че казва „обещавам“. Не, сигурно се лъжа — когато се обърнах, нямаше и следа от него.

Ти вярваш ли, Мариана, че морето може да знае всички тези неща? Разните там фибриногени, тромбопласти и фактори на Хагеман? Аз не вярвам. Морето е сляпа природна стихия. Или може би не? Или може би в тази стихия дреме разум, а значи и достойнство, и морал? Но за да го разбереш, трябва да отидеш при него като барба Милтиади — да коленичиш смирено, всеотдайно и чистосърдечно.