Агоп Мелконян - Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))

Събудих се изпотен и уплашен. Мракът се стопи и видях спасителното присъствие на реалността — таван и капандурата, от която виждам съседското момиче Христина, морето и половинката от Млечния път. И сандъците с парцали, и пожълтелите стари книги, и развалената шевна машина „Сингер“. Там си беше и паякът Обрешко — мъничък, жалък и нищожен, тичащ напред и назад в неведение, безнадежден и напразен, неосъзнаващ и безсмислен…

Станах и с един яростен замах на юмрука го убих.

Това си спомних днес, когато се качих на тавана. В горния десен ъгъл, две педи над вратата, има светлозелено петно с големината на орехче или на грях — всичко, което остана от моя приятел Обрешко. И всичко, което ще остане от мен и от теб.

Защото друг тъче космическата плът и нишките, по които минават съдбите ни. Затова нашите не се пресичат.

Но знаеш ли какво се сетих днес, Мариана? Гласът рече, че Брахма тъче нишките от самия себе си. Значи и Брахма е паяк, нали? Значи и Брахма е паяче, което тича напред и назад в неведение, безнадеждно и напразно, и някое момче го гледа, и някое момче разговаря с него, както аз с Обрешко, докато някой ден разбере и с един замах на юмрука…

И докъде така?

Лека нощ и те целувам.

30 март

Привети от моя град!

На този ден преди десет години барба Милтиади пое към варосаните ангели.

Така казваше той, когато съседките го ругаеха за всенощните му гуляи: „Ще си иде барбата след запой, както е бил направен. Сложете го в сандък, ама без цветя, че не понасям да ме лазят буболечки, и подире го пуснете в дупката, без да циврите. И като се слегне земята, направете отгоре ангелче от цимент и го варосайте, че да е бяло. Друго не искам.“ Пък сляпата Рипсиме се заяждаше: „Сичко ще направим, Милтиади, сичко, ти само си върви, че то твоето не беше пиене, не бяха жени…“

Отиде си преди десет години. А когато земята се слегна, момчетата събрахме пари и му купихме варосано ангелче — лекокрило, в позата на балерина. Защото барбата си нямаше никого освен нас.

Тогава си въобразявахме, че е стар морски вълк, стигнал до Канарските острови и Таити, а той отвръщаше през смях: „Море, между Обзор и Созопол съм направил десет хиляди тенджери боб със сланина.“ На Йордановден все той вадеше кръста от морето и събираше парсата, дори когато остаря — младите, казваше, нарочно се мотаят наоколо, че аз да го намеря, сигурно ме жалят.

Но ние чакахме Никулден. На този ден барбата ставаше неузнаваем — параден черен костюм със златисти копчета, с вратовръзка, избръснат и подстриган. Появяваше се към обяд, слизаше от небето като знамение, улицата грейваше с божествена светлина, жените се показваха на прозорците, часовниците спираха досадното си тиктакане, защото барба Милтиади отиваше до морето да се срещне с Николай Чудотворец. Отиваше винаги на едно и също място; ще спре насред пясъка, ще изуе обувките си, после чорапите, ще навие старателно крачолите до коляно и ще нагази в студената вода. Ще гребне с две шепи и ще отпие. Аз вече пих от теб, казваше, ти сега пий от мен — и драсваше с върха на джобното си ножче показалеца на лявата си ръка. Когато потече кръв, когато дланта му стане кървава, ще я потопи в морето и ще продължи: пий, както си пил от баща ми и от неговия баща, и от неговия дядо и тъй до началото на света. Пий, защото си приятел и защото си надежда, и защото си хляб, и защото си любов, и защото си утеха. А ние, скрити зад храстите, чакахме да видим чудото, а чудо ставаше всеки път — барба Милтиади изваждаше ръката си от водата и по нея нямаше нито кръв, нито дори драскотина.

После ни завеждаше в „Белия делфин“ да ни почерпи с кебапчета. И докато ядем кебапчета, и докато той изпие шишето гъмза, ние все гледаме ръката и се дивим, докато някой събере кураж:

— Как го правиш това с ръката, барба?

— Аз нищо не правя, свети Николай го прави.

— Ами, че това е чудо!

— Чудо е — казваше. — Той затова е чудотворец.

Ние започвахме да му обясняваме, че чудеса не може да има, че всичко около нас е природа и природни закони, а останалото е мистика и заблуждения.

— Е, щом не вярвате, няма да го разберете — усмихваше се барбата. — За да го разбереш, трябва да вярваш.

Преди точно десет години той пое към варосаните ангели, оттогава никой не ходи до морето да се срещне с Николай Чудотворец. И улицата на Никулден не потъва в божествено сияние, и часовниците не спират от възхищение, и къщичките станаха жилищни кооперации, и между паветата вече няма трева.