Агоп Мелконян - Един толкова сантиментален човек ((Писма до Мариана))

Едва бях отпил първите глътки кафе, когато към мен се приближи мъж на неопределена възраст, със странно източено лице, за което мога да кажа само, че беше уморено. Стоя няколко секунди прав, сигурно събираше смелост да започне, но аз предпочитах да съм сам.

— Свободно ли е до вас? — попита. Гласът му беше сух, дразнещ, сякаш отдавна не беше говорил. Седна, макар да не реагирах.

— Аз съм режисьор. — започна след минута той.

— Убеден ли сте, че това ме интересува?

— Подготвям спектакъл. — продължи той, без да обръща внимание на хапливата ми забележка. — Труден спектакъл, много труден. Искам да стане нещо невиждано.

— Всички правят нещо невиждано — казах, — а после просто не става за гледане.

Усмихна се хитро и сякаш мнително. Знаеш, светът е пълен с гении, които искат да правят невиждани неща, а после или стават сервилни чиновници, или се пропиват.

— Трябва ми сценично пространство — продължи той. — Разбирате ли, функционален обем. Всичко останало е готово. Осветление, звук, декор, сценични ефекти — всичко.

— Опитайте в някое читалище. Читалищата са задължени да стимулират амбициозните любители.

Той пак се усмихна хитро и едва тогава ми хрумна мисълта, че лицето му е съвсем особено.

— Моите представления са други — каза Режисьора. — Не, не театрални, съвсем други. Те се изпълняват в четиримерно пространство — време, както се казва, в пространство на Минковски. Сигурно сте чували специалната теория на относителността…

— Оставете ми на мира! — креснах. — Сценарии не пиша, не разполагам с никакви пространства и изобщо ми се махайте от главата!

Разбрах, че съм постъпил нетактично, той сви обидено устни, затова продължих по-любезно:

— Наистина не разбирам какво искате от мен.

— Нищо — отвърна той. — Всъщност нищо. Исках само да кажа, че е трудно… Не, не невъзможно, но трудно… Неопределеността е голяма според принципа на Хайзенберг, много трудно е да се локализира и точното време, и точното място, да се събират точно тук и точно сега…

— И вече трябва да ми е по-ясно, така ли?

— Знаете, нали, квантовият вакуум може да роди всичко. Вселената също е родена от квантовия вакуум. Въпрос на флуктуация, значи може, но трябва много енергия, много…

— Добре — казах, — напишете молба до някоя електроцентрала и довиждане.

Вече се бях изправил, когато Режисьора ми направи знак да бързам и посочи с пръст зад гърба ми. Обърнах се — на ъгловата маса до прозореца седяха момче и момиче. Той — къдрокос, с редичък хлапашки мустак, с небрежно разкопчана ученическа куртка, някак сантиментално вторачен в нея, а тя — с коса като пухкав калпак и красива в своята свенлива сияйност.

— Познавам момчето-казах, — въпрос на грим, но най-вече плоска шега.

— Не е шега — отвърна той, — а флуктуация. Игра на квантовия вакуум. Сега сте двамата, нали това искахте — тук, двайсет години по-рано?

— Тя ли е?

— Така е изглеждала в Ломската гимназия или във Видинската, не помня.

— Мъртви ли са?

— Защо „са“, трябва „сме“. Не мъртви — бездвижни. Не им достига енергия.

— Направете нещо, моля ви!

— Не им достига енергия. — повтори той.

— Колко — джаул, мегаджаул, сто?!

— О, много повече… Колкото за една пролет.

Вероятно забеляза недоумението ми, затова продължи:

— Пролетта също е флуктуация. Пролетта също е спектакъл. Мой спектакъл — допълни Режисьора с гордост. — Трябва енергия — за всяка тревичка, за всеки цвят, за всяко ново събуждане. Ето толкова много.

Той ръкомахаше възбудено, сякаш повече разказваше с ръцете си.

— Има организатор, но всичко зависи от мен, аз съм режисьорът. Мога да направя невиждани неща, но толкова е лимитът, не отпускат повече.

— По дяволите пролетта!

Той мигом застина и ме изгледа с изумление:

— Искате да кажете, че трябва да прехвърля енергията към вашия…?

— По дяволите пролетта! — повторих. — Имало е милиони пролети, милиарди, а това не може да се повтори, не може!

Той разглеждаше разсеяно украсата по стените — мартениците, хартиените цветя и бездарно нарисуваните щъркели.

— Нямам право. — каза Режисьорът. — Пролетта е надеждата, че всичко пак ще се повтори. Разбирате ли — всичко трябва пак да се повтори, иначе…

Последните думи той каза особено, като прокоба, но аз бях неумолим. Не знам дали ще ме оправдаеш, дали ще простиш този висш егоизъм, но това беше единствената възможност да те спася за себе си, а съвестта ми е свидетел, че никога нищо не съм искал повече.