Агоп Мелконян - Дните на охлюва

— Невъзможно и глупаво! — извиках. — Той е стигнал до абсурда, до отрицанието на своя труд! За какъв дявол са ти обувки, които не можеш да обуеш. Това е безсмислена красота!

— Да, малки читателю, той направил невъзможното, стигнал съвършенството…

— За да се убеди, че съвършенството е ненужно! — пак го прекъснах аз. — Че съвършенството спира движението нататък!

— Да, малки читателю, той направил невъзможното, защото всяка истинска любов може да направи невъзможното.

Охлювът Андерсен направи дълга пауза и продължи своята приказка:

— Дошъл денят на сватбата!

— Чакай. — прекъснах го аз. — Не съм дал още парите.

— Ти вече ги нямаш. — прошепна Охлюва и ми се стори, че се усмихна. — От всички околни села идвали гости и носели прекрасни подаръци за младоженците. Дошъл и Обущаря, поклонил се и поднесъл невижданите дотогава обувки.

— Ах, колко са красиви! Колко са нежни! — избухна в тъмното гласът на Карамеленото момиче. — Нали, Принце?

— Тогава тя ги докоснала — продължи със своя равен глас Охлюва. — и те се стопили, а с тях се стопил и Обущаря, защото той никога вече не можел да направи толкова прекрасни обувки. А защо да живее един обущар, щом не може да направи най-прекрасните обувки на земята?

Тогава в стаята се чу тихо и равномерно цъкане: цък-цък, цък-цък, цък-цък. Като че ли някой удряше с нежно чукче по сребърни звънчета.

— Кой си ти? — попита Принца.

— Аз съм часовника. — обади се тънко гласче в тъмното.

— А защо си дошъл на нашата сватба?

— Ще бъда винаги с вас, за да ви напомням, че каквото и да се случи, аз работя, аз работя, аз работя…

— А ти кой си? — обърна се принца към друг гост.

— Аз съм манлихерата.

— Сбърка, Андерсен, сбърка! — реагирах бързо аз. — Тогава не е имало манлихери. Нарочно го правиш.

— Знае ли човек — рече Охлюва. — какво е имало тогава и какво не. И какво значи тогава? Всичко става сега, приятелю, а не тогава.

— Аз съм манлихерата. — повтори студеният мъжки глас.

— Защо си дошъл на нашата сватба?

— Аз винаги ще показвам дулото си иззад листата, за да помните, че съществувам.

А след това започна сватбата. Тръбачи надуха рогове, гвардейци заудряха тарамбуки, заиграха танцьори. Лакеи в светли костюми поднасяха пищни ястия, всеки държеше кана с вино, зацвърчаха печени елени, шутове и джуджета се търкаляха през глава. Дойдоха феодалите със своите проскубани вещици, перовете с високи яки, херцозите с мечове, маркизите със златисти копчета, графовете с пера на шапките, виконтите с островърхи обувки, епископите в своите сърмени наметала, бароните в обковани колани, лордът — пазител на печата, дворцовият ковчежник, членовете на тайния съвет, а след тях — стотици кавалери на ордени, камерюнкери, рицари и оръженосци.

— Тук стана много шумно. — прошепна на ухото ми Карамелената принцеса. — Не искаш ли да избягаме навън?

И тогава съвсем несъзнателно, съвсем без да искам, сякаш някой друг избута думите ми отвътре, аз казах:

— Добре, да избягаме.

Промъкнахме се през таен вход, спуснахме се по извити стъпала, през тесен коридор, осветяван от факли, минахме покрай мълчалива стража и излязохме на една обляна от светлина територия. Септемврийско пладне, аромат на круши и суха пръст, наблизо се е разплел коларски път, някой подвиква на уморените коне, звуците се плъзгат по равнината. Благословена жълта пръст, която винаги ще помня. И овали грозде, топли от маранята на пладнето.

— Тук е забранено. — каза Фани.

— Знам.

— Ако ни види пазачът и каже на татко…

— Много им здраве!

Тялото й е още мокро, дето се къпахме във вира; косата й се е сплела на тънки змийчета, блузката е прилепнала плътно до гърдите, издава плавните им гънки, недораслите връхчета.

— Я виж! Вдигаш пара.

— Не ме гледай, де! Ужасна съм.

— Ти си най-хубавата, Фани. Ама най!

— Да, да… Есенес, като идеш в града да учиш, ще видиш тамошните хубавици и…

Искам да й обясня това, което тя разбира и въпреки това очаква да й обясня. А нима мога? Едно дребничко такова, с орехова коса, с лунички, с прилепнала до гърдите блузка, вдигаща пара, е събрало целия тебе в себе си. Какво можеш да й обясниш тогава?

И виждам зад листата манлихерата на пазача.

— Да бягаме! — виквам и хукваме по този свят от само една леха, но зад всеки храст се крие манлихерата на пазача. Тичаме, не усещаме острите върхове на буците, тичаме дълго — ден, година, цял живот, а зад гърба ни преследва онова равномерно, страшно и безнадеждно цък-цък, цък-цък, цък-цък…