Агоп Мелконян: Дните на охлюва

— Къде е това?

— Как къде — в Дания. — обясни. — Всеки ден пристигаха кораби, имаше много весели кръчми, слепи музиканти, просяци и охранени котки. По ъглите се усмихваха проститутки, деца замерваха с яйца кожените калпаци на гвардейците, а рибарите продаваха говорещи златни рибки.

Нищо не разбрах и затова реших да го прекъсна:

— Извинявай, но ти си Охлюв!

— Охлюв съм. И какво от това? — попита той.

— Нищо. — смутолевих. — Просто е странно. Дания, таткото обущар, а синът — охлюв.

— Бащата на един охлюв може да бъде всякакъв — бояджия, кожар, трубадур, коминочистач. И освен това, аз не винаги съм бил охлюв. Охлюв съм сега, преди това бях сврака, още по-преди — прилеп, гном, светулка. А най-напред бях човек.

— Човек ли? — подскочих.

— Да, съвсем истински. И оттогава пиша приказки. В началото пишех само за котката Карл и хитреца Клумпе-Думпе, но после всички деца заобичаха моите приказки.

— Съвсем истински човек, казваш? — изгледах го недоверчиво. — С лице, нос и шапка?

— С истинско лице, истински нос и истинска шапка. — отговори той.

— И какво ти беше името? — попитах.

— Ханс Кристиян Андерсен.

— Същият онзи Андерсен?

— Същият онзи Андерсен. — рече Охлюва.

— Виж ти, виж ти! — зацъках с език като старица. — Значи истинският Андерсен? Честна дума, не предполагах.

— Може. — каза скромно Охлюва — не ми личи, остарях, имам бръчки.

— А, само покрай очите. — успокоих го. — Не, все не ми се иска да повярвам.

— И Дикенс не вярваше. — започна да ме успокоява Ханс Андерсен. — Той каза: „не може Андерсен да е човек, Андерсен е магьосник“. Пък аз никога не съм бил магьосник. В началото бях елегантен мъж с черна шапка и шал, после станах светулка, гном, прилеп, сврака, но магьосник никога не съм бил.

— Разбира се. — казах. — Магьосници няма.

— Има. — възрази Охлюва. — Аскота, например, беше магьосница. Когато бях в нейната хралупа, тя счука в бухалски нокът богородично биле, поля го със слюнка от къртица и направи от веществото на сънищата ми веществото на моите приказки. Когато стане тъмно и всички заспят, моите приказки се събуждат, оживяват и стават истина. В началото всички се плашат. Мелничарят Йорген дори се уплаши. „Вън, дяволе, от ветрения ми дом. — каза. — Сбирай другаде вълшебниците си, защото ти си роден в пъкъла и демон обитава душата ти.“ След много години пак отидох в неговата мелница. Йорген вече беше при мъртвите, но там видях неговата внучка Кармен. Тя ми каза, че и след моето заминаване от Оденсе в мелницата се събирали вълшебници — станало им навик.

Виждаш ли какъв охлюв си намерих. Ханс Кристиян Андерсен. Истинският. Отдавна съм забравил приказките му, отдавна няма нищо в старческата ми глава, побеляла от завист и подозрения. Пък той дойде при мен — защо? Не съм ли вече много стар за вълшебници и вампири?

— Тогава се разхождахме с Кармен по една озарена от роса ливада. — продължи Охлюва. — когато влязохме навътре в гората, тя ме хвана под ръка. Трябваше да поговоря с Кълвача, защото бях объркан, а Кълвача винаги знае какво да ме посъветва. Повиках го, кацна на рамото ми и изграка: „Не давай сърцето си на момичето, защото ще сънуваш нея, а не приказките“.

Такива чудатости говореше, но аз му вярвах и винаги ще му вярвам, каквото и да ми каже, защото той просто си е такъв — чародеец.

— Късно е вече. — въздъхна Охлюва, кимна и си отиде, но аз знаех, че не часът, а споменът го мъчи, а замъчи ли те на стари години спомен, най-добре е безсънно да се въртиш с него под завивката. Но моят приятел не е такъв; когато е развълнуван, той прави приказки от своето безсъние.

Не се съблякох. Чаках да стане дванадесет — всички призраци оживяват точно в дванадесет, това е стар закон, даже отпреди бащата на Хамлет. Зяпах разсеяно през прозореца, чаках да видя кога ще легне студентката отсреща и тогава забелязах долу, точно пред входа — между паркиралите автомобили — един кон. Стоеше вързан за стълба и кротко пасеше от неприкосновените тревни площи на квартала. Кон в комплекс „Изток“ е твърде необичайна гледка. Тогава една мисъл ме прободе като мълния: дошъл беше Принца! Огледах се, не видях стрелци и пажове, значи дошъл беше сам — да иска момичето.

Пресякох на пръсти коридора и чух от стаята на Охлюва:

— Аз съм готов да сложа в краката ти своята корона.

Реагирах с необикновена за годините си енергичност — бързо открехнах вратата и извиках:

— Не кокетирай, моето момче, не кокетирай! Имаш — слагаш, не е кой знае какъв голям героизъм! Може да имаш тонове злато, но момичето ни е бедно, не го интересуват богатствата. Вие не сте от една социална среда, ясно ли ти е! А неравните бракове…