Агоп Мелконян: Дните на охлюва

Съвсем неочаквано ме погледна с крайчеца на окото си и — не е честно от негова страна, не е честно! — изтърси:

— А ти защо се раздели с Фани?

Веднага можех да попитам откъде той знае такива подробности от живота ми, защо вади на бял свят тези нафталинени истории и изобщо кой му дава право да наднича в моето битие отпреди половин век! Моето си е мое, преживяванията не са вещ за подялба, приятелю Охлюв — можех да кажа. Можех да кажа: „Не оставяй слузна следа върху единствената чиста плочица в душата ми.“, но се въздържах, защото знае ли човек какво витае в една охлювска глава и какви неподозирани качества може да притежава охлювското съзнание?

Излязох на балкона да взема консерва — единственото, което измислих, за да избегна отговора, но още щом се върнах, той ме покани:

— Чакам.

Доживях, Фани, да те обсъждам с някакво мекотело. Доживях да се изповядвам пред една пълзяща чудатост, да й обяснявам защо тогава в лозето неочаквано ти хрумна да ме целунеш, да отметнеш плитки и да отсечеш категорично: „Не чакай нищо повече!“ Тя беше дъщеря на сладкаря бай Борис, магазинчето им се подпираше на нашата къща, като деца израснахме заедно и може би още тогава… Какво още тогава? В онези времена нямаше роботи, хората сами правеха сладкишите и влагаха въображение — гълъбче от захар, очи от бадеми, крила от печен орех, гнездо от червено сладко тесто… Та говорех за Фани. Какво още тогава? Исках да кажа, че беше дребничко момиче, косите й с цвят на орехова шума, а около нослето — едва забележими лунички; една полуградска богиня, която лятос шляпаше боса със съвсем прозрачна зелена рокля и флиртуваше със слънцето. Но знае ли човек кога обича и кога не? Точно така и му отговорих: „Знае ли човек кога обича и кога не?“

— Ех, ти, старче — укори ме Охлювът. — Сълзата е границата, стар козел такъв! И целувката в лозето. Целуна ли те тогава? Пусна ли окото й сълза? Значи вече си бил длъжник на сърцето си.

— Виждал съм много сърца — отговорих му. — До сърцето се стига най-лесно, защото трябва да се надбягваш със секундите. Силен мах на скалпела и виждаш една кървава топка колкото юмрук. Сърцето има само две състояния: работи и не работи.

В никакви човешки очи не може да има толкова укор! Не му допадна моя професионален и житейски цинизъм. Отиде си бавно, но с охота, както си отива старец от лекарския кабинет.

Към полунощ се съблякох и легнах. Едва бях задрямал, когато ме събуди смях на момиче; така се смеят момичетата, когато им казваш, че са красиви. На онази сигурно някой й казваше, че е красива. Станах, без да запаля осветлението, и се промъкнах като крадец през студения коридор. Смехът идваше от стаята на Охлюва!

Тъмно, страшно: Охлюв и момичешки смях! За миг си представих как пълзи по ръцете й или близо до устните, как повдига сополивите си рогца и оглежда със светлите пъпки на върха им дъгата на раменете й… Залепих ухо на врата и заслушах.

— Устните ми са сладки от карамелените бонбони. Очите ми са кафяви, че гледам горена захар. Пръстите ми са нежни — по цели дни завивам бонбоните в хартийки. А ти си един сладкодумник и говориш ласкаво, защото искаш да ме целунеш.

Последните думи ме смутиха и бързо отворих врата.

— Ох — изпъшка в тъмното Охлюва. — Не светвай, моля те.

Веднага протестирах:

— В моя дом не позволявам! Какво ще кажат…

Но той ме прекъсна:

— Остави съмненията си. Работя.

Исках да му обясня, че ние не смятаме това за работа и че той е омагьосан, най-добре е да си вземе шапката и да върви по дяволите, но не исках да нарушавам добрия тон на гостоприемството. Излязох и пак залепих ухо.

— Не е вярно — обади се след малко мъжки глас. — Не е вярно, луничке. Аз не искам да те целуна; аз искам да те целувам до свършека на всички светове.

Момичето залюля въздуха със смеха си:

— А мен ме иска Принца! Той сам дойде на кон до прага на нашата къща, влезе и поиска от татко ръката ми. Татко каза, че съм малка, но щял да помисли, ако Принца ме обича. Тогава Принца рече: „Аз ще я обичам до свършека на всички светове.“

— Излъгал те е. — отсече мъжкият глас.

— Той е принц, а ти си обущар. Кого да взема?

Не издържах и пак отворих вратата:

— Обущаря, разбира се! Един принц не може да обича, както обича един обущар.

— Пречиш ми да работя. — разсърди се Охлюва.

— Ще ти преча! — казах. — Ще ти преча, щом не разбираш от тези неща. Ти не знаеш как се пишат приказки!

— Аз не пиша приказки, аз пиша живота — измърмори Охлюва в тъмното и ми се стори, че се почеса с рогцата по темето.