Дъглас Престън - Черен лед

Сякаш по поръчка, точно в този миг „Рамирес“ излетя из далечната снежна пелена. Сега бе шокиращо близко, на не повече от четири мили. Запалените му светлини сияеха. Носът му се надигаше и се сгромолясваше в бурните води, а на Глин му се стори, че може да види как носовите оръдия се насочват към тях, контрастно изпъкнали на фона на нощното небе. Сигурно от „Рамирес“ виждаха „Ролвааг“ не по-лошо отколкото те него. На мостика се чу внезапен шепот, последван от непоносимо напрегната тишина. Валенар не си губеше времето: носовите оръдия бързо вдигнаха дула и откриха премерен огън — изстрелваха постоянен поток от трасиращи снаряди, които осветяваха още по-силно небето, преди да изчезнат в чудовищното море.

Стана дори по-лошо — друго оръдие на „Рамирес“ започна да стреля с фосфорни заряди, които се разпукваха и бавно падаха от небето, осветявайки ярко кораба и морето около него.

Валенар действаше методично, не прибързваше. Внимаваше. Знаеше, че ги е сгащил. Глин погледна златния си джобен часовник. От четири мили разстояние „Рамирес“ можеше просто да ги разстреля, без да си дава труда да се пристрелва. „Ролвааг“ се намираше на двайсет минути път от ледените острови. Нуждаеха се от двайсет минути късмет!

— Прекосяваме Ледовата граница, госпожо — докладва Хауъл на Бритън.

Глин погледна към морето. Дори и на лунната светлина можеше да види рязката промяна в цвета на водата: от тъмнозелено към дълбоко, синкаво черно. Беше се върнал до предните стъкла на мостика и оглеждаше с бинокъла си хоризонта на юг. Видя тесните ивици начупен лед, които се издигаха и падаха, а когато корабът се изкачи на поредния гребен, зърна поразителната гледка на ледените острови — ниски, плоски тюркоазни линии. Вдигна бинокъла и ги разгледа по-внимателно. Източният бе огромен, може би двайсет мили дълъг; десният бе с дължина само пет мили. Движеха се устойчиво и заедно във водата, огромни, неподвижни плата над непрекъснато променящото се море — толкова големи, че дори разбеснялата се стихия не можеше да ги помръдне. Между двата острова имаше проток, широк може би около хиляда метра.

— Няма признаци за мъгла — рече Бритън, която застана до него, вдигнала своя бинокъл.

Докато гледаше на юг, Глин усети как слънчевият му сплит се свива на топка от ужасяващо усещане — може би най-страховитото, което някога бе изпитвал. Ледовата граница не им бе донесла прикритие. Даже нещо повече — морето на юг бе по-ясно. Блестящата лунна светлина посребряваше огромните вълни досущ като лъча на мощен прожектор. Осветителните снаряди бавно се спускаха около тях и наоколо бе ясно като ден. Нямаше къде да се скрият. Бяха напълно уязвими. Беше непоносима, остра и непозната за Глин болка.

С изключително самообладание той отново вдигна бинокъла и огледа островите. „Рамирес“ не стреляше, изчакваше, сигурен, че ще ги потопи. Минутите минаваха, докато мислите му препускаха напред-назад из всички задънени улици, които бе изследвал и преди. Отново и отново мозъкът му опипваше все по-дълбоко всички варианти и възможности, опитваше се да намери друго решение на проблема им. Но друго решение нямаше: само неговият почти невъзможен план. Тишината продължаваше сякаш до безкрайност.

Един снаряд изсвири край надстройката и изригна в гейзер от пръски. Последва втори, трети, все по-близо и по-близо до тях.

Той се обърна рязко към Бритън.

— Капитане — произнесе тихо, — минете между двата острова, като се придържате по-близо до по-големия. Разберете ме добре: колкото е възможно по-близо. След това застанете на дрейф откъм подветрената му страна.

Бритън не сваляше бинокъла.

— По този начин ще се превърнем в мюре, още щом той заобиколи острова. Това не е спасителен план, Ели.

— Това е единственият ни шанс — отвърна той. — Доверете ми се.

Близо до десния им борд изригна гейзер, последва втори и снарядите отново започнаха да покриват курса им. Нямаше време да завиват, нямаше смисъл от каквито и да е действия да избегнат огъня. Глин се напрегна. Високи водни стълбове се издигаха около тях и неумолимо се приближаваха. Последва кратка тишина, обременена с ужасно очакване. А след това ужасяваща експлозия подкоси Глин и го запрати върху палубата. Няколко от прозорците на мостика се пръснаха, по палубата се разпиляха хиляди стъкълца, а вятърът нахлу с вой на мостика.

Докато лежеше полузашеметен, Глин чу — а може би по-скоро усети — втора експлозия. И точно тогава осветлението изгасна.