Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Не приличаха на никой плод, който той познаваше. Бяха във формата на патладжани, само че малки, толкова малки и сладки, кремави на цвят и изпъстрени неравномерно, но очарователно с кафяво, както окраската на фризийска крава. И буквално, докато ги наблюдаваше, плодовете набъбваха. Малките им коремчета се закръгляха и ставаха гладки. Не можеше да се удържи да не ги докосне нежно с възглавничката на пръста, толкова леко като тревичка, привела се от бриза. Почти беше сигурен, че откъм погалените плодове се чува кикот.

Нямаше търпение общинската библиотека да отвори след Страстната седмица, защото искаше да научи всичко за любовните семена (търговката беше загадъчно неясна, когато я попита за отглеждането, но даде щедри обещания за семената и се закле, че Аркадио Карнабучи няма да се разочарова). Първата сутрин, когато библиотеката трябваше да отвори, той се мотаеше на стълбите, когато Сперанца Пати, църковната органистка, която беше и градска библиотекарка, дойде на работа. Тя не му обърна внимание с надеждата, че той пак ще се измъкне, но Аркадио Карнабучи беше упорит човек. Въпреки че тя се опита да затръшне тежката врата под носа му, той я последва вътре и прекара няколко часа в търсене по лавиците в секцията за агрономство и градинарство.

През цялото време с известно притеснение Сперанца Пати се опитваше да изпълнява задълженията си, докато държеше треперещия си пръст на паникбутона. Какво, за Бога, можеше да иска Аркадио Карнабучи от общинската библиотека? Той дори не беше абонат. Тя потръпна при мисълта, че двамата са сами в зданието. Кой знае на какво беше способен? Всичко можеше да се случи. Без изобщо да усеща присъствието й, Аркадио Карнабучи беше заровил глава в стария том на Лучентини „Екзотични плодове“. Той не можеше да чете бързо и старателно проучваше всяка страница, като търсеше нещо, което да прилича на собствените му скъпоценни плодове, но когато стигна до края, не беше намерил нищо, което и най-малко да прилича на тях.

Точно толкова старателно той разгледа всички други книги в секцията: трактати за бобовите култури, енциклопедии за растенията, кратки ръководства, дайджести, речници, указатели, наръчници. Никъде не видя нищо за своето растение. То беше уникално: неизвестно за ботаниците и и земеделците. Това потвърди собствените му подозрения: те бяха чудодейни, единствено негови. Лекото чувство на разочарование от безплодното му търсене отстъпи на прикритото задоволство от неповторимостта на неговите плодове и той си тръгна от библиотеката, тананикайки.

Най-сетне Сперанца Пати успя да се отпусне и да се наслади на спокойствие на хляба и сиренето зад гишето, но бе получила спазъм на показалеца си, който се оправи след доста време. Слухът, че Аркадио Карнабучи е посетил градската библиотека, скоро се разпространи и Сперанца Пати бе обсадена от граждани, които искаха да знаят какво е правил той там. Библиотеката никога не беше имала толкова посетители за един ден. Сперанца Пати, която бе станала център на внимание, трябваше да признае, че се чувстваше доста поласкана, и даде на тълпата това, което смяташе, че се иска от нея. Не след дълго започнаха да се чуват странни слухове за Аркадио Карнабучи: той бил в съюз с дявола, възнамерявал да свали от власт градския съвет; бил причината за неотдавнашното земетресение; беглец, който се криел от правосъдието; пират; вампир; евнух; прикрит травестит.

Когато се прибра вкъщи, глух за клюкарския огън, с който го обстрелваха, Аркадио Карнабучи продължи да наблюдава плодовете си минута след минута. А те го възнаграждаваха, като растяха пред очите му. Пленен, той поглъщаше с очи и най-малката промяна: всяко минимално нарастване на трите плода, пулсиращите вариации на оттенъците на наподобяващата им кожа повърхност. Внимателно обхващаше всеки от тях в дланта си, за да прецени колко тежат, и внимаваше да не ги нарани или да ги откъсне преждевременно от родните им стъбла — връзката им със семената, от които бяха произлезли.

Чакаше и изпитваше смесица от търпение и безпокойство. Разбира се, той нямаше търпение да вкуси плода и да освободи силите на чудодейната промяна, която трябваше да стане в живота му. Ала също си даваше сметка, че трябва да почака, докато вълшебните плодове достигнат идеалното състояние на зрялост, за да излъчват максимална сила. Аркадио Карнабучи осъзнаваше, че е чакал четирийсет години; няколко дни повече не бяха от значение. Той не само наблюдаваше, той вдишваше мириса на плода, отбелязвайки незабележимите градации в наситеността и нюанса на багрите, изпълнен със страх от най-малкия дъх на гнило и развалено.