Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Аркадио Карнабучи беше толкова развълнуван, че бе готов да експлодира. В интерес на истината, той беше бомба със закъснител, която чакаше да й дойде времето. Не беше в състояние да се съсредоточи върху каквото и да било. На веждите му непрекъснато имаше пот. Продължаваше да прави глупави неща, да губи вещите си, да ги слага не на място. Прекарваше часове в търсене на чорапите си, после ги намираше в хладилника; каната с прясно мляко, напъхана в джоба му, се заквасваше на кисело мляко. Вкусовите му рецептори не функционираха нормално. Ядеше парче сирене, а в следващия момент откриваше, че е масло. Черният дроб, който си изпържи за вечеря, се оказа стар пантоф.

Точно тогава се появиха сънищата му. Аркадио Карнабучи започна да вижда Фернанда насън. Най-сладкото малко ухо се появяваше посред съня, който беше за нещо съвсем различно. Или идеалният нос. Точно онзи нос, който той мечтаеше тя да има. Малък, правилен, тесен. Лунички. Миниатюрни лунички, равномерно разпръснати по блестящата й кожа. Очи зелени, наситено зелени, не бледи, а искрящи като езеро, в което се отразяват слънчеви лъчи. Най-много в сънищата го разсейваше косата й, която виждаше дори когато съзнаваше, че е буден. Сплетена на плитка, с цвета на залез в пшенично поле. Изглеждаше толкова близка, реална, че той почти можеше да се протегне и да я докосне. Знаеше какво ще почувства, когато я докосне. Мека като кълбо копринена прежда, стоплено от слънцето. Понякога я виждаше разпиляна на възглавницата като езеро разтопено злато. Усещаше аромата й като поляна през лятото, когато тревата и дивите цветя бяха избуяли, а бризът разнасяше мириса им. Ала когато се протегна към нея, всичко изчезна.

Колкото повече израстваха растенията, толкова по-ясно се оформяше образът на Фернанда. Аркадио Карнабучи знаеше името й от самото начало. То не бе изненада. Сякаш винаги го бе знаел: Фернанда. Познаваше го отнякъде от далечното минало, което бяха споделяли, много отдавна и далеч оттук. Това подсилваше усещането му за неизбежност. Събирането им след толкова много време бе тяхна съдба.

Повтаряше името й отново и отново като мантра: Фернанда, Фернанда. Понякога, когато се чувстваше малко замаян, след като бе прекалил с виното, или друг път, дори да не бе пил вино, просто когато се чувстваше весел и невъздържан, той съчетаваше името й със своето: „Фернанда Карнабучи. Синьора Фернанда Карнабучи.“ Колко добре звучеше. И колко вярно. Така естествено. Той не искаше да изкушава съдбата, като го споменава пред някой друг, но го носеше в сърцето си като талисман.

Известни му бяха всички интимни неща, свързани с нея. Познаваше извивката на бедрата й толкова добре, че можеше да я нарисува с молив, без ръката му да трепне. В свободното време проследяваше несъзнателно наум тази извивка. Обожаваше бледосинята мрежа на вените от вътрешната страна на ръцете й, нежното място, което, когато той нежно го галеше по цялата му дължина с шепота на върха на пръстите, щеше да я превърне в безкрайна редица от дипли и да я накара да мърка и да се извива като котка. Кожата й винаги бе студена при докосване, студена и гладка като мрамор. Близо до мястото, където бузите й се губеха в косата, те бяха покрити с пухкаво окосмяване, което бе изключително нежно, за да бъде наречено окосмяване, така изящно като румения мъх на узряла праскова и гледката му го караше да иска да заплаче. Дългите й слаби стъпала — той обичаше всяка малка костица от тях. Обичаше и онази част от нея, която тя самата най-малко познаваше — гьрба. Двете малки вдлъбнатини от двете страни на гръбначния й стълб, луничките, осеяли раменете, възхитителния гръбнак, който изпъкваше, когато се навеждаше. Сочните й гърди спираха дъха му всеки път, когато се сетеше за тях, изпълнен с вина, защото знаеше, че не бива да ги гледа. Идеално, това беше.

След нощ на неспокойни сънища краката й се вплитаха в неговите, лепкавият, наситен парфюм на топлите солени тела, който се разнасяше с всяко надигане и спускане на завивката, въздухът около тях бе студен, кичури от косата й падаха върху лицето му, влизаха в устата му, а ръката му бе възглавница за шията й. Нейното почти недоловимо дишане, единственият звук на света, го караше да задържа дъха си, за да не я събуди и обезпокои. Устата й, леко разтворена в съня, подръпваше тетива, която стигаше право и надълбоко в слабините му и ги караше да тръпнат от удоволствие.

Да, на сутринта, след като бе сънувал този сън, сутринта на Великден, Аркадио Карнабучи, който неохотно напусна застиналата, наситена, изгарящо знойна красота на нощта и душния прах на съня, беше върнат към реалността и шокиран откри миниатюрни плодове, увиснали на нежните филизи под листата на неговите млади растения. Беше невероятно. Предишната вечер нямаше никакви признаци, че ще се появят. Но те бяха там. Три. Троица.