Аркадио Карнабучи усещаше енергията на земята през подметките на стабилните си ботуши. Тази възбуда кипеше в кръвта му и го караше да танцува въпреки нежеланието му.
— Виж, танцувам, — крещеше той неизвестно към кого, още по-удивен, защото до този момент в живота си не бе танцувал никога. И се разсмя.
— Танцувам.
И го правеше. Първо бавно, но когато увереността му нарасна, той се хвърли в ритъма на танца. Ръцете му се сливаха; краката му, обикновено тежки като олово, изгубиха теглото си. Подскачаха по твърдата земя и се издигаха във въздуха. Той се спускаше и се завърташе внезапно като лястовица. Въртеше ханша си. Мяташе главата си.
Онези, които го видяха, вдигаха яките на връхните си дрехи и разглеждаха ръкавиците си, за да прикрият неудобството си. Аркадио Карнабучи, който винаги бе изглеждал странен, ставаше още по-странен. Същия ден Кончета Крочета, районната медицинска сестра, получи няколко отделни съобщения, които призоваваха Аркадио Карнабучи да бъде въдворен в manicomio 1 1 Лудница, психиатрия (ит.). — Бел.прев.
в Касция в името на спокойствието на целия район. Но когато ние преминахме край маслиновата горичка, за да видим гротескния танц на Аркадио Карнабучи, не видяхме нищо повече от повишено настроение, дължащо се на идващата пролет. Крочета се усмихна снизходително и леко ме побутна с пети, за да ме насърчи. Тя никога не се бе държала грубо към нежните ми бутове и ние се отправихме към дома.
Импулсът, който развесели Аркадио Карнабучи, не се отнасяше само до него и до растенията. Не. Усещаха го и животните. Паяците жадуваха за любов в блестящите си мрежи и предяха сонети с недълговечна и непоносима красота, обсипана със сълзите на росата. В тъмни ъгли скорпионите тракаха своите кастанети в знак на ухажване, после се извиваха по двойки в изоставени обувки, плътно прилепнали като буболечки. Мишките под дъските се суетяха да събират пашкули от скрит памук, скъсана хартия и пухчета и правеха от тях уютни местенца, в които после отглеждаха бебетата си, родени с големината на грахово зърно. Срамежливите тритони във водосточните тръби пееха с гърлените си гласове. Жабите и поповите лъжички се присъединяваха към тях и не след дълго хор от вълшебно крякане изпълваше въздуха. Музиката, която те създаваха, беше толкова хубава, че караше онези, които са я чули, да плачат и да копнеят за живота на земноводно, за да могат да разгадаят тайната на песента. Вече с блеснали очи, косовете бързо правеха гнезда под лъстивите погледи на кукувиците, които разпространяваха новините за онези, които още не го знаеха: пролетта бе дошла. Дълбоко в дъбовите гори глиганът грухтеше серенадата си, а през това време в сви-нарника местните му братовчеди се ухажваха. Елените палуваха, зайците се преследваха. Високо в планината вълкът виеше, а срамежливите кафяви мечки се прегръщаха в хралупите си.
Аркадио Карнабучи не можеше да устои и да не стане жертва на розовата светлина, която се разпръскваше в околността, а слабините му напираха с мъчително очакване, което неговия самотен живот не би могъл да изпълни. Ала той вярваше в любовните си семена и в тази плодоносна обстановка надеждите, които те му даваха, сигурно щяха да се осъществят.
И той ги пося точно тогава. Избра момента грижливо. На бледата слънчева светлина, хилава, но благоразположена. Под стъкло. За да ги пази топли. Те приличаха по-скоро на бобови зърна, отколкото на семена. Приятно закръглени и бледорозови на цвят. Малки сърповидни луни. Той можеше да почувства звъна им в ушите си; като мексиканския боб те притежанаха същата енергия, както всичко друго около тях. Той ги подържа известно време в дланта си, сближаваше се с тях, разглеждаше ги под полукръглите си стъкла на очилата, зад които очите му изглеждаха огромни, а всяка пора и косьмче се уголемяваха хиляда пъти. Дори семената усещаха силата на неговата надежда и смелите малки същества бяха твърдо решени да не го разочароват.
Пъхна ги под земята, сякаш пъхаше любовницата си в леглото. Те бяха натежали от толкова много надежди и мечти, тънки струйки, драскулки красота и изпълнени с копнеж къдрави вълнички на възбудата. Бавните му движения бяха симфония. В ръцете му, месести лопати на земеделец, бобовите зърна знаеха, че се намират на сигурно място. Възглавничките на пръстите му, широки, но нежни, ги притискаха и те заспаха във внезапно настъпилата тъмнина и торфена топлина.
После, както косовете в ниските дървета, както мишките под покривите, Аркадио Карнабучи започна да обзавежда гнездото си. Ергенският му дом не можеше да се похвали с кой знае какви удобства. Петната по стените му крещяха. Избелелите на слънце пердета го притесняваха. Той се зае да чисти. Измете купища прах с метлата, която също стана много прашна. Уплаши мишките, когато достигна до отдавна забравени ъгълчета, които бяха престанали да му принадлежат.
Читать дальше