Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Когато фериботът най-сетне отпътува, тя не погледна нито веднъж назад към островния рай, който напускаше завинаги. Водеше политика на отричане от поглеждането назад. Вместо това се загледа пред себе си, в морето, към школата на акробатичните делфини, стотици силни екземпляри, които танцуваха в блестящите води, и към огромния октопод, който един ученик с мъка измъкна върху палубата с въдицата си.

На сушата отпътуването й беше посрещнато от мнозина с облекчение. Сутрешните събития потвърдиха репутацията й на кутсуз, а семействата на Васко и Ди Порцио преодоляха мъката си и сметнаха за предвидливо да предложат на техните приятели малко вино и няколко бадемови кейка в чест на нейното отпътуване.

През двата дни и нощи на пътуването Фернанда Пондероза отказа да почива, но също така не напусна наблюдателния пункт на носа на ферибота. Стоеше там като украшение, обгърната в черна пелерина на мореплавател, която се развяваше зад нея от вятъра. На останалите пасажери, повечето от които бяха търговски пътници с куфари, пълни с гумени ръкавици, украшения за коса или хирургични протези, тя изглеждаше като зловещо видение.

„Призрак ли е?“, попитаха те Борели, стюарда в бара, който увеличаваше продажбите си със смразяващи кръвта лъжи за Фернанда Пондероза, защото това караше клиентите да поглъщат обилни количества бутилиран кураж, за да могат да се върнат в каютите си. Всъщност Фернанда Пондероза нямаше вина за нищо по-зловещо от желанието фериботът да продължава напред и напразно се опитваше да разбере причината за тъгата в сърцето си.

Най-сетне „Санта Луиджия“ пристигна в пристанището, както и Фернанда Пондероза, маймуната, семейството костенурки и вещите й, които останаха небрежно завързани една за друга на друг док, този на сушата, далече от дома й. Те представляваха запокитена малка купчина и придобиха още по-печален вид, когато небето се отвори и те се озоваха потънали в локва вода, която им придаде живописната форма на фонтан. Костенурките не се притесняваха от водата, но на маймуната не й беше приятно и се почувства длъжна да се изчисти с носната кърпа, която току-що бе изсъхнала.

Всичко това ми е известно, тъй като по странно съвпадение братовчедка ми Мария Грация също бе пътувала със „Санта Луиджия“ и лично бе видяла случилото се.

Човекът, който бе виновен за цялото това объркване, беше нашият Аркадио Карнабучи, собственикът на маслинови плантации. Съсипан от отказа на всички жени в околността, които бе ухажвал, и изтощен от разстройващата го самота, той изпадаше във все по-голямо отчаяние. Точно в момента, в който това се случваше, на вратата се почука и той бе привлечен от отривистото потропване на минаващия разносвач. След секунди беше купил за много пари шепа семена, които циганката му гарантира, че ще му донесат любов.

Търговката радостно прибра парите и изчезна, преди собственикът на маслинови градини да е размислил. Аркадио Карнабучи беше доволен от покупката си и нямаше търпение да промени живота си. Никой не можеше да предвиди как ще се развият събитията, но аз ще удостоверя на тези страници всичко случило се, тъй като самата аз бях съвсем лично свързана с преживяванията.

Да, откликвайки на непреодолимия порив на природата, Аркадио Карнабучи пося семената на любовта в ранна пролет, когато късите дни на мимолетния февруари бързаха към март, а земята се съживяваше. Мъглата се стелеше в покрайнините на хълмовете като тюл, а по равнините вече се виждаха дребни фигури, облечени дебело заради студа, да сеят там, където снегът се бе стопил.

Аркадио Карнабучи прекара деня на една стълба, подрязвайки маслиновите дървета, за които семейството му се грижеше от хиляда години. Умът му обаче бе далече от маслините. Той бе зает единствено от мисълта за любов.

В режещия леден въздух, на който дъхът му се виждаше, той усети напрежението, опънато като клонка, която се пречупва под ножа му. За една нощ бадемовите дървета се обсипаха с цветове. За да не изостанат, ги последваха черешовите дървета; същото сториха сливите, кестените и наровете. Лепкавите пъпки на върбите изпускаха къдрави реси, а на моравите експлодираха цветовете на пролетните цветя: момини сълзи, дребни нарциси, синчец, минзухари и ириси образуваха килим с главозамайващи цветове. Див аспарагус и билки със сладостно ухание ароматизираха възродения въздух, а високо в планините цъфтяха рододендрони.