Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Големите дъбови ракли, в които бяха скътани лен и дантели, блокираха достъпа до брега. По указание на лаконичния Васко, който беше закъснял за пренасянето — той бе посветил младия си живот на изграждането на препятствия, — мъжете бяха изоставили нещата й с трудноразбираемото невнимание на хора, които подготвят надбягване с препятствия. На дока, подобно на хаос от лоши сънища, се търкаляха дървено люлеещо се конче с грива от естествена коса, мраморна статуя на богинята Афродита в естествена големина, която Рафаело ди Порцио вече бе забелязал, че липсва от градината, шезлонг, спираловидна стълба, семейни портрет от благородния дом на Пондероза, стъклен аквариум, в който се намираше костенурката Олга и нейните седем бебета с размер на монета, ветропоказател, купел за кръщене от времето на първите кръстоносни походи, няколко кутии за шапки, голямо пиано, препарирана глава на еднорог, препариран хипопотам пигмей в остъклен шкаф, арфа, поддържана от четири резбовани дървени ангела, тежък дъбов сандък, часовник на дядо й, няколко поцинковани кофи, стойка за чадъри, оформена в долната част като слонски крак, медни съдове, пухен дюшек, хладилна чанта в американски стил, натъпкана за пътуването, тенис ракети, кристален свещник, бананово дърво в саксия и накрая пътна чанта, сьдьржаща златни кюлчета и ценни бижута.

Този избор от вещи, разбира се, не изчерпваше цялото съдържание на къщата, може би не и най-ценното, но когато тя се събуди сутринта, сърцето й се сви от предчувствието за бедствие, затова взе със себе си само онези неща, които би следвало да спаси в случай на пожар. Когато се местеше, а тя се местеше често, грабваше първото, попаднало в ръцете й, и така избягваше притеснението да взема решения в момент, когато въпросът беше на живот и смърт. Въпреки че пренасянето не беше завършило, необходимостта Глауко Панчио да бъде отведен в болницата ставаше все по-голяма. Той лежеше проснат върху една палета, притискаше с ръка слабините си и стенеше жално. Фернанда Пондероза отпрати носачите като досадни мухи (вече им бе невъзможно да действат извън групата и когато един си тръгнеше, останалите трябваше да го последват), а тя остана с чувството, че е засипана от многобройните си вещи, които сега, след като бяха извън дома, изглеждаха съвсем различно на слънчевата светлина на кея, изложени безсрамно на показ.

Туристите с пакетни почивки, които носеха само по един куфар и няколко евтини сувенира, я гледаха враждебно, задето заема толкова много място, и до ушите й достигаше приглушено мърморене, от което лицето й се зачервяваше от гняв. Появи се млад мъж в униформа с голям тефтер с щипка в ръце и каза на официален жаргон, че Фернанда Пондероза може да очаква да бъде таксувана от „Гранди Трагети“ за щетите, причинени на публично място. Но по-лошото тепърва предстоеше.

На път за болницата Васко, който се справяше доста неумело с управлението на камиона, не видя Рафаело ди Порцио, който зави от „Виа дела Фортуна“ и все още размахваше телеграмата и викаше Фернанда Пондероза. Мнозина бяха единодушни, че незабавната смърт на Рафаело ди Порцио в резултат на сблъсъка е била благословия. Васко нямаше такъв късмет. След като излетя във въздуха по протежение на три пресечки, той се приземи върху главата си на покрива на военния щаб и после попадна под дъжд от куршумите на престарал се войник, взел го за терорист.

Въпреки че главата и надупченото му като решето тяло бяха закърпени от най-умелите хирурзи на острова, умът на Васко така и не се възстанови. Синьора Васко предпочиташе да мисли, че умът му още е в траектория, а докато тялото на мъжа й лежеше неподвижно в хамака, тя се утешаваше с мисълта, че съзнанието му обикаля земята.

Телеграмата също не бе възстановена. Тя не бе открита в ръката на Рафаело ди Порцио и всъщност когато свитите юмруци на трупа бяха разтворени, се разбра, че в тях не се крие нищо друго освен замръзнали сълзи, които майка му внимателно събра и запази завинаги в буркан в хладилника си. Каквото и да бе станало с нея, телеграмата така и не се намери и в резултат от това Фернанда Пондероза продължи пътуването си само благодарение на своята интуиция. Интуиция, в която — това не може да се премълчи — тя не се бе съмнявала нито за миг и в зависимост от която регулираше ритъма на живота си.

В какофонията от звуци на тръби и сирени, които отбелязаха най-лошата катастрофа, случвала се някога в града, банда крадци се възползва от хаоса и открадна няколко от вещите на Фернанда Пондероза, които се намираха на кея. Едва по-късно, когато „Санта Луиджия“ най-сетне застана на док и докерите започнаха да го товарят, тя откри кражбата, но вече не беше възможно да направи каквото и да било. След като се увери, че Оскар и Олга със седемте й бебета са добре, тя успя да осмисли грабежа с дълбоко заритото у нея спокойствие. Освен това тя си помисли, че това е преходна неприятност, особено след като знаеше какво я очаква в края на пътуването й. В крайна сметка никога не бе обичала портретите; витата стълба вероятно нямаше да й върши кой знае каква работа; а тя никога не бе одобрявала склонността на предците си към лов на едър дивеч. Наблюдава внимателно товаренето на онова, което бе останало, след което зае мястото си на кораба.