Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Преди миналия вторник не му обръщах никакво внимание. Бях го виждала, разбира се, да се грижи за маслиновата си горичка, в полето и в града по време на моите дежурства, но никога не го бях забелязвала като мъж. Ала тази нощ бях сполетяна от трескави сънища, които ме лишиха от сили и подкосиха краката ми. Горящите му очи ми обещаваха страст, каквато никога не бях срещала сред себеподобните си. Докосването на ръката му по козината ми беше като изгарящо клеймо. Стана ми топло, чувствах се некомфортно, влажна и мека. Двамата бродехме из пролетната трева. Пиехме от един и същ кристален ручей, край чиито брегове той притисна малките си устни към меките падини на моите. По-късно, когато лежахме в неудобното легло в къщата му, той целуваше моите изящни издутини, гъдел, който изпращаше пулсации по четирите ми крака, които се сливаха в искри в отдавна заспалите пластове на моите сланини. Любихме се един друг през дългите, бавни часове на тази знойна нощ, а когато дойде утринта, аз бях негова и само негова.

Когато отворих очи, събудена грубо от Кончета Крочета, която носеше моя овес, бях изтощена и натежала и покрита с бялата пяна на потта, което я накара да измери температурата ми. Не можах да изям закуската си заради пеперудите, които пърхаха в стомаха ми, хиляди, малки, с много бледожълти крила.

От този миг бях обзета от страст, по-голяма от самата мен. Отново бях муленце. Започнах да усещам аромата на розите навсякъде, където отивах. Бях скоклива, лекомислена, развълнувана без конкретна причина; ставаше ми ту топло, ту студено, треперех, потях се, не можех да ям, не можех да спя. Живеех само за да го видя и многократно минавах покрай къщата му, което, изглежда, остана незабелязано за медицинската сестра, която обичайно бе погълната от мислите си, само за да го зърна, от което пулсът ми започваше да препуска бясно, а сърцето ми се разтуптяваше.

Дългите ми уши долавяха музика във вятъра, който шумолеше в пшеничното поле. Във въздишките на гълъбите. В шепота на нощта. Ала най-много харесвах пеенето на Аркадио Карнабучи, тъй като гласът му можеше да очарова листата на дърветата, скалите в планината, реката, която препускаше през нея.

Когато свършех работата си за деня и не очаквах нощно повикване, понякога в потайна доба през нощта излизах от обора си и отивах тихо до къщата на Аркадио Карнабучи, за да го наблюдавам през прозореца. Всъщност не надзъртах. Исках само да го видя. Не можех да понеса мисълта, че ще мине един ден, без да нахраня гладните си очи с него. После топлата светлина от свещта вътре разтопяваше сърцето ми и аз си представях как съм се сгушила удобно вътре при него, както в сънищата ми.

Ала извън моите сияйни фантазии наоколо бе студено. Знаех, че той не ме забелязва. Дори не мисли за мен. И това правеше моето отчаяние по-кисело от лимоните. А външно, така си беше, имах вида на муле, но вътрешно не би ли могъл той да си каже, че съм красива жена със стройни крака и лъскава кестенява коса? А и как би могъл Аркадио Карнабучи да забележи това, след като, ако ме погледнеше, щеше да види само прашна сива козина, вече опърпана и малко проядени от молци, петниста уста, дъх на овес, пожълтели зъби и широки ноздри на муле? Това бе моето нещастие. Моят кръст, който трябваше да нося. А сега, когато тази бляскава непозната дойде сред нас, истинска жена, какъв шанс бих могла да имам?

И така, нашата малка процесия следваше по стъпките Фернанда Пондероза чак до къщата на Касторини. Той вървеше в крачка с нея, десен, ляв и пак десен крак, и се опитваше да бъде колкото е възможно по-близо до нея. Аз правех същото, следвайки него.

Не след дълго пристигнахме. Вратата се отвори и къщата я погълна. Малко по-късно в една от горните стаи се появи светлина, в онази с балкона, която се процеждаше през процепите на капаците. Нощта бе ясна, имаше пълнолуние, добро предзнаменование за влюбените, а небето бе осеяно с хиляди малки звездици, ярки светове, отдалечени на милиони километри, някои от които по това време вече бяха прекратили съществуванието си. Стори ми се, че това е най-романтичната нощ, сътворена някога.

На светлината на луната и звездите Аркадио Карнабучи видя на двора стая, пълна с мебели. Стори му се странно мебелите да бъдат оставени отвън при наличието на онези крадци Нелино във Фолпоне, които щяха да отмъкнат всичко, което не беше заковано или пазено от зло куче.

Въпреки това той се възползва от шезлонга и погледна към прозореца, където беше неговата възлюбена. Изпълнен с щастие, си мислеше как розовият плюш беше докоснал нейното дупе, а сега докосваше неговото. После, под влияние на луната и звездите и пеенето на нощните птици, бухалите и прилепите и бръмбарите жътвари, полевките и тритоните Аркадио Карнабучи се сети какво трябва да направи. Можеше да попее. Да попее на Фернанда Пондероза и така да оповести любовта си към нея по най-добрия начин, на който бе способен.