Лили Прайър - Страсти по госпожица Пондероза

Треперещ, той не можеше да повярва, че това му се случва. Знаеше, че тук, тази вечер, ще се твори история. Останалата част от живота му зависеше от песента, която щеше да се възпламени на устните му. Обектът на цял един живот трескави сънища беше тук, сега, и той искаше да се наслади на момента, последния горчиво-сладък момент на самота и раздиращо сърцето желание, което сега беше толкова близко до осъществяването, преди да освободят пълната сила на тяхната споделена и красива съдба. След като бе чакал толкова дълго, минута, може би две, това в много отношения беше задоволяване на собствените желания и страсти, но Аркадио Карнабучи реши, че не може да си го позволи.

С очи, които не се откъсваха от проблясващите звезди далече в нощното небе, той се приближи към фасадата на къщата и застана под балкона с прецизността на оперен певец на сцена. Бавно пое дълбоко дъх, после преднамерено облиза устните си и от тях се изляха най-чистите ноти, които се възнесоха до небесния свод и накараха хората по тези места да въздишат и плачат от непоносимата им красота. Сякаш целият свят изведнъж замлъкна и звукът бе подет от лекия бриз и отнесен на огромни разстояния.

Високо в планината отшелникът Недо се възбуди от съзерцанието на песента на Аркадио Карнабучи и с възторжено изражение на лицето наистина повярва, че е открил просветлението. Наблизо приятелите на Недо, кафявите мечки, излязоха от хралупите си и започнаха да танцуват на ритъма на музиката, която падаше от звездите. В подножието на хълмовете пастирите стояха в изумление сред стадата и новородените агънца и се питаха дали красивата песен не възвестява Второто пришествие и напразно търсеха на изток звезда, която да ги поведе. В кръг около стадата се прокрадваха вълци, на които им течаха лигите при вида на толкопа много нежни агънца, но те бяха така поразени от красотата на песента, че изоставиха всички мисли за ядене и също възвисиха гласовете си до небето.

Жителите на града отвориха прозорците си или отидоха до вратите си, завладени от звука. Дори хлебарят Луиджи Бордино, заряза оформянето на тестото, изтупа брашното от ръцете си и застана на вратата на пекарната си. Федра Брини престана да плете. Сперанца Пати затвори книгата, която четеше. Моята господарка се откъсна от фантазиите си за доктор Амилкаре Кроче.

Какво искаше да възвести ангелският глас, който изпълваше въздуха?

Вдовицата Мадалони предпочете да го разтълкува като реквием за съпруга й, който бе умрял при мистериозни обстоятелства в началото на седмицата.

— Очевидно този ангел се е загубил на земята — заключи Тереза Марта, чиято слепота бе компенсирана с най-добрия слух в района. — Не си ли личи по тъжната красота на песента? Трябва да му помогнем да намери своя хор.

Ала въпреки че бе организирано пространно търсене, самотен ангел не бе открит. Зашеметените граждани стояха на улиците с приведени глави, сякаш в безмълвна молитва, а падре Арканджело се щураше сред тях и мълвеше благословии, твърдо убеден, че са свидетели на чудо.

Истината е, че в целия район единственият човек, който не беше запленен и пометен от витаещата във въздуха мелодия, бе Примо Касторини: не бе чул и нота от нея. Както винаги, той се беше скрил в студената стая в „Щастливото прасе“ и работеше и през нощта върху подготовката на тайните си рецепти за салами. Той се трудеше толкова съсредоточено, че нищо не можеше да проникне в съзнанието му. Сетивата му бяха затворени и той влагаше всичко от себе си в саламите. Невероятно, но в миналото Примо Касторини не беше забелязал дори земетресенията, които разтърсиха района, докато покривът не падна край ушите му. Така че никаква песен, независимо колко вълшебна бе, не можеше да отклони вниманието му от влечугите от свинско, които съставляваха живота му.

Песента на Аркадио Карнабучи бе подета от жабите в езерото с водните лилии, от лебедите в далечното езеро, посребрено на лунната светлина, и от водопадите, които се изливаха на изобилни потоци в планините. Нагоре я понесоха лястовиците, които се издигаха сред нотите на мелодията, и от всяко най-смирено същество в местността, дори от полските мишки и от голите червеи. Бадемовите дървета изплакаха килим от дъхави цветове. Статуята на богинята Афродита, захвърлена небрежно в двора от Амброджио Буфалети, безмълвно ридаеше и в праха се сипеха мраморни сьлзи. Непосредствено зад двора, скрита зад оградата от лески, аз треперех. По дългите ми мигли бяха полепнали сълзи като кристални мъниста върху сметало. В тях бях вложила цената на безнадеждната си любов.