Ашланд Прайс - Мира

Брандър леко се усмихна и отново се протегна към нея.

— О, те много скоро ще започнат да ти оказват дължимото уважение, сигурен съм. Ще те гледат по благосклонно, особено когато намерим Астрид… Е, не както аз, разбира се — добави той, сложи ръка на кръста й и за нейна изненада я погъделичка. Тя не се сдържа и започна да се смее, опита да се отдръпне, но се намери на земята, притисната от тялото му, както преди време под дърветата. Мили Боже, колко бърз беше! Колкото бърз беше със сабята си, толкова малко време му трябваше за да я повали. И когато се взря в очите му и долови в тях усмивката му неговото неудържимо желание, започна да вярва, че той наистина е способен да извърши онези насилия, които бе признал преди няколко дни.

— О, Брандър — прошепна тя. — Защо трябва да ме гледаш така?

Той продължи да се усмихва.

— Как така?

— По този начин. Като хищник. Толкова различно от учтивия поглед, който ти е присъщ.

— Но сега нямам желание да съм учтив, сърце мое. Би трябвало да го разбираш. Защото това, което искам да ти направя, може да бъде определено като всичко друго, но не и като учтиво.

— Тогава прави го — каза Мира и затвори очи. — Но, моля те, не ме карай да гледам как ме изяждаш.

Той се засмя тихичко.

— Да те изяждам? О, Мира, как можеш да продължаваш да мислиш по този начин за плътската любов след миналата нощ?

— Не зная. Просто така мисля.

— Отвори си очите.

— Няма.

— Да. Отвори ги и ме остави да ти кажа, че си едно малко глупаче.

При тези думи тя отвори наполовина очи и го погледна.

— И все пак ти искаш ли да се ожениш за мене или не? — попита той настоятелно.

— Искам.

— Тогава престани с тия глупости и нека се държим като хора, които наистина се обичат. Или ще ми вярваш, или не. Не искам да се отнасяш към мен като към безсъвестен похитител, който те е отвлякъл от къщи!

— Но аз… аз наистина не зная какво трябва да правя.

— Нека тогава ти покажа — продължи той и сложи ръка на кестенявите й коси. — Сега вече това не е изнасилване. Не е просто нещо, което аз ще ти направя, а нещо, което ще правим заедно.

Мира преглътна объркано, тъмните й очи широко се отвориха и загледаха замаяно.

— Добре… добре. Какво трябва да направя сега?

Той сухо се засмя.

— Помогни ми да оправим завивките. Сигурно знаеш как се прави това.

— Аха — отвърна тя на закачката му.

Той се изправи с обичайната си пъргавина и все още накуцвайки, се отправи към купа с вещи, които неговите братя бяха оставили. После се върна при нея и започна да разстила одеялата и да подрежда тънките възглавници, върху които бяха спали миналата нощ.

Мир коленичи и се опита да му помогне, но той се справи с тази работа преди нея; миг след това я хвана за ръката.

— Не разбираш ли, мила — поде отново той, а в големите му сини очи се четеше загриженост, — че още миналата нощ можех да постигна нещо, стига да желаех? И не го направих не защото братята ми можеха да ти се притекат на помощ.

— Да. И аз мисля така.

— Е няма какво да мислим повече. — Той я дръпна надолу, накара я да седне до него и посегна да отхвърли няколко кичура от очите й. — От момента, в който те видях за първи път да бягаш от мен с тези твои чудесни закръглени бедра към скалата над морето, не мога да престана да мечтая как чудесно ще се чувствам вътре в теб, докато те продължават да се движат.

— Господ да ни закриля, Брандър! Какви неща говориш!… „Господи Исусе“ — добави тя науми инстинктивно вдигна ръце, за да скрие пламналите си страни. Не можеше да си представи, че един мъж може да мисли такива неща, камо ли да ги приказва.!

— Е добре де — каза той с глас, изпълнен едновременно с учудване и наивност. — Нали наоколо няма никой, който би могъл да ни чуе? Братята ми са достатъчно далеч. Виждам дима от техния огън чак иззад онези дървета. Така че кой би могъл да чуе освен тебе? А точно в твоя възхвала са тези думи.

— Възхвала? За такива приказки моите родители хубаво биха те набили!

— Само че те искаха да те дадат за жена на Мак Кугън. Значи и ти не винаги приемаш техните решения.

Мира сведе очи, за да скрие задоволството си от неговата настойчивост.

— Е — продължи той, наведе се и постави тежката си ръка на бедрата й, а горещият му шепот опари ушите й: — Ще видим ли на какво са способни тия чудесни неща? Аз рядко греша в преценката си.

Топлината, която излъчваха ръцете му, и пламенният му шепот предизвикаха у нея усещането, че се топи; тя успя единствено да въздъхне в отговор.