Ашланд Прайс - Мира

Гребците успяха да се справят със силното течение и задържаха лодката, която нямаше котва, почти на същото място, където Рурик и Ланг я оставиха. Вече се смрачаваше и дори и светлината, която идваше откъм опожарения лагер, не позволяваше на Брандър да разбере какво е станало с братята му.

Само допреди минути на брега се мяркаха сенките на десетки фигури. Хората на Мак Куган бяха измъкнали всичко ценно от скривалището и бързо се метнаха на конете си. Астрид също бе качена на един кон и откарана, независимо от това дали бе мъртва или не.

Нямаше и следа обаче от евентуалните й спасители. Брандър се опасяваше, че те са загубили смелост и в момента се намират някъде между лодката и сушата, и затова нареди на гребците да направят завой и да тръгнат назад към лагера.

Следващите няколко минути не се чуваше нищо освен ритмичните удари на греблата по повърхността на водата. Звуците приличаха на погребална песен. Те накараха Брандър да почувства колко печално изглеждаше всичко.

Нощният студ падаше заедно с мрака, и тръпките, които го побиха по цялото тяло, го накараха да си помисли, че това бе най-тъжният час в живота му. Сестра му току-що бе отвлечена. Братята му бяха изчезнали. И всичко, което бяха донесли със себе си, бе или откраднато, или гореше в пламъци.

Тъй като в миналото си бе участвал в много такива нападения, той много добре знаеше какъв данък плащаха жертвите. Досега бе смятал, че има известно понятие за това в какви зверства бе участвал. А всъщност всичко това достигна до съзнанието му едва сега, когато те бяха ограбените и бяха дали от тяхната плът и кръв. А може би той наистина бе заслужил този горчив жребий, нищо че норската религия винаги бе проповядвала, че пътят към техния рай, известен като Валхала, минава именно през такива неща.

— Никъде ги няма, капитане — наруши изведнъж тишината един от гребците, когато стигнаха на няколкостотин ярда от брега. — Да отиваме ли до сушата?

— Да — отговори Брандър, вече напълно убеден, че хората на Мак Куган бяха напуснали лагера. За нещастие обаче братята му очевидно бяха направили същото, защото и от тях нямаше следа. — Свинята поне ни е оставила огън да си запалим фенерите — измърмори той когато навлязоха в плитки води и лодката започна да задира в дъното. Въпреки че от все сърце искаше да слезе от лодката като другите, не бе сигурен дали може да го направи. Достатъчно мъчително щеше да бъде само да се изправи върху ранения си крак. И едва ли имаше смисъл да рискува и да изпадне в безсъзнание, като към страданията си прибави и болките, предизвикани от солената вода.

Във всеки случай хората му нямаха нужда от него, помисли си печално той. Без да дочакат заповедите му, те хукнаха към лагера и започнаха да събират дърва за факли. След това се пръснаха във всички посоки, за да търсят Рурик и Ланг.

— Дай да те нося — каза един от гребците, които изведнъж стана от пейката и закри видимостта на Брандър към брега с високия си ръст. За първи път Брандър се зарадва на вечерната тъмнина. Беше доволен, че никой не може да види как се е изчервил от унижение при това предложение.

— Nein. Всичко е наред, братовчеде. Мога и сам да се справя.

Брандър обаче отново загуби контрол и младият мъж реши да поеме нещата в свои ръце. Наведе се и го сграбчи с ръце, преди Брандър да може да протестира.

— Хайде, командире! Нека облекчим работата на другия гребец. Няма смисъл да си мокриш превръзката.

След няколко унизителни минути Брандър се озова на сушата. Веднага щом се изправи на крака, той освободи самоназначилия се помощник, въпреки че изобщо не беше сигурен дали ще може да върви сам. Очите му се напълниха със сълзи от болка, когато пристъпи напред и за първи път се опита да пренесе тежестта си върху ранения крак. През целия му гръб, от прасеца до мозъка му, премина пореща болка. Той обаче осъзна, че повече го тревожеше не болката, а обстоятелствата.

— Облегнете се на това, милорд — каза един от сънародниците му, който дотича от лагера със запалена факла в едната си ръка и меч в другата. — Случайно се оказа, че е на сестра ви. Намерих го само на няколко крачки от горящата й палатка.

Брандър взе меча и го заби в пясъка, разкъсван между облекчението и мъката да използва измежду всички възможни неща именно тази импровизирана подпора, предложена му в такъв тежък момент.

— Благодаря ти — сковано каза той.

Преди да може да направи други мъчителни крачки напред, някой извика загрижено от скалата над него. Той застина на място и погледна нагоре.