Ашланд Прайс - Мира

— Не всичко — грубо му отговори Ланг. — Не забравяй, че имахме достатъчно ум да оставим провизии на кораба.

— Гледай! — продължи Рурик. — Само ги виж тези псета как се нахвърлиха върху палатките ни. Когато се върнем, от лагера няма да е останало нищо.

След като приключи с милосърдните си занимания, Ланг също насочи погледа си към сушата. Отначало гледаше мрачно и с болка. След това изведнъж силно се разтревожи.

— По дяволите! Рурик, добре ли виждат очите ми?

— Jа. Да върви по дяволите! Та това е Астрид на входа на нейната палатка!

Като чу това, Брандър отново изпъшка и напрегна очи, за да види какво става. Сестра му, която от това разстояние изглеждаше малко по-голяма от точка, не само бе намерила кураж да излезе от палатката, но и, изглежда, бе вдигнала меч срещу насъбралите се около нея мъже на Мак Куган, които вече бяха слезли от конете.

— Но какво, в името на всичко свято, прави още там? — попита Брандър, останал почти без глас.

— Нейната зестра — отговори без колебание Рурик.

— Чух я да се оплаква, че нямало достатъчно място на първата лодка, за да я вземе със себе си. Сигурно се е ядосала и е решила да остане. И в бързината не сме забелязали, че се е върнала.

— Но това е лудост — изсъска Брандър, защото кракът му започна още повече да го боли от тази ужасна новина. — Как може да сравнява живота си с едно легло и сандък със златни дрънкулки?

— Точно така изглежда — отговори Рурик и се изправи с мрачна решителност, сякаш се канеше да се хвърли зад борда. — Ще трябва да се върна за нея. Не можем просто да им я оставим.

— Нито пък тях на нея — отговори Ланг, като се засмя горчиво и посочи към Астрид, която дотолкова се бе увлякла, че в момента размахваше меча си пред един от войниците. Ланг се изправи и свали обувките си, за да скочи от лодката.

Брандър искаше да ги спре. Той се почувства задължен да им изтъкне очевидното — по всяка вероятност Астрид бе вече загубена, като се вземеше предвид броят на ирландските войници, които се трупаха около нея. Рурик и Ланг щеше да ги постигне същата участ, ако се опитат да я спасяват. Той искаше да им заповяда да останат на лодката. И въпреки това знаеше, че норският принцип за семейна вярност нямаше да им позволи това.

Астрид, независимо че видът и поведението й говореха за друго, бе само едно момиче, тяхната малка сестра, и в момента се нуждаеше от помощта им. Ясно беше, че Брандър не е в състояние да плува, за да й помогне, така че братята му трябваше да го направят вместо него. Трябваше да рискуват живота си заради нейното глупаво, непокорно поведение, и той не можеше нищо да направи или да каже, за да ги спре.

— Ще се върнем за нея, командире — заяви един от братовчедите му. Явно и останалите от лодката я бяха забелязали.

— Nein! — изръмжа Брандър. — Тя е нашата вироглава сестра и ние сами ще си вземем кръвния данък за нея. — Той сигурно бе успял да каже това с обичайния си авторитетен тон, защото останалите мъже изобщо не възразиха. — Освен това — продължи той вече по-спокойно, така че съотечествениците му да могат да разберат, бе е благодарен за тяхното великодушно предложение — двама мъже ще могат по-лесно да се промъкнат незабелязано на брега, за да я спасят, отколкото всички ние на една лодка.

Разбира се, Брандър искаше да е напълно уверен в правотата на това свое изявление. Наистина искаше да е сигурен, че братята му притежаваха някакви, макар и минимални, шансове за успех в тази почти невъзможна авантюра. В действителност обаче той изобщо не вярваше в това.

Наял Мак Куган не си спомняше някога да е изпитвал удоволствие да напада и да отблъсква удари с меча си, но сегашният му противник истински го забавляваше. Тя наистина бе такова чудо, че той с изненада забеляза колко съсредоточено посрещаше ударите на меча й. През всичките тези години на борба срещу викингите никога не бе срещал такава жена между тях. Тя имаше огромен ръст, може би само с половин глава по-ниска от него и сигурно тежеше поне двеста фунта. Беше се появила от една палатка само преди минути. Задният подгъв на леко набраната й рокля бе пъхнат между краката й и пристегнат заедно с предния от две метални скоби, закрепени на престилката й. Това бе странен начин на обличане и на пръв поглед можеше да реши, че носи едни от онези широки и дълги до коленете бричове, които понякога можеха да се видят сред ирландските мъже. И въпреки всичко това бе единственото практично облекло, подходящо за едно момиче, твърдо решено да излезе насреща на една цяла банда от мъже.