Ашланд Прайс - Мира

„Години!“ — мислеше си той, а в момента изпълнените с паника секунди летяха като стрелите на Мак Куган и неговите хора. Водачът на ирландците наистина бе Мак Куган. Докато армията се спускаше надолу по северния склон, Брандър успя да види фитилите на разпиляната червена коса на пълководеца. „Дълга коса с цвят на огъня в ада — бе казала Мира. — Отблъскваща физиономия и крака с размерите на лодка.“ Това бяха нейни думи и дори и от такова голямо разстояние Брандър можеше да разпознае в мъжа, който яздеше начело на останалите, небезизвестния Наял.

Брандър задържа погледа си върху Мак Куган още една две секунди с онова болезнено любопитство, което всеки изпитва при вида на съперниците си. Без да разбира как, той бе убеден, че Наял изпитва същото. Мак Куган имаше вид на човек, който е разпознал в него не само предводителя на норвежците, но и съперника за ръката на Мира. Брандър осъзна това не защото притежаваше някаква изключителна дарба, нито пък благодарение на зрението или някое друго от сетивата си. Това бе някакъв особен вид познание. Между тях протичаше някаква сила, някакво чувство, нещо като вибрация. Те се приближаваха един към друг по същия начин, по който се движеше най-едрият мъжки елен, воден от инстинкта.

— Побързай, братко! — чу изведнъж гласа на Рурик.

Брандър се обърна надясно и видя, че и втората лодка бе вече във водата и всички, с изключение на нега бяха на борда. В този момент лицето на Рурик бе освирепяло. То бе все още червено от усилията да спускат тежката лодка във водата, и ядът и озадачението от това, че брат му продължава да се бави, го накараха да сбърчи чело в ужасна гримаса.

Брандър дойде на себе си и се втурна след тях. Едно бе да рискува собствения си живот заради обърканите си мисли, и съвсем друго да постави в опасност живота на хората си по този начин. А той бе направил точно това, като ги бе изложил на безспирния преграден дъжд от стрели и копия. И въпреки това реши, че все още има достатъчно време, за да се измъкне невредим. Гмурна се под вода и преплува останалото разстояние до лодката. Всички знаеха, че повечето ирландци не знаят да плуват, и затова бе малко вероятно Мак Куган да ги последва без плавателни съдове.

Брандър си помисли, че вече е вън от опасност, и това му даде сила да преодолее учудващо бързо студените вълни. Не само че вече бе вън от опасност, но бе успял и добре да разгледа най-големия си брат. Ала когато накрая доплува до лодката и братята му се наведоха, за да го издърпат на борда, той изведнъж усети остра болка. Беше се хванал за дясната страна на лодката и братята му го теглеха нагоре, когато изведнъж усети как нещо се впи в левия му крак под коляното, сякаш го бе захапало някакво чудовище, някаква огромна риба човекоядец. Погледна надолу и с ужас видя, че в прасеца на левия му крак се е забила една от стрелите на ирландците. Всъщност в този момент той видя много повече от това, което искаше да види. Стрелата бе пронизала целия му крак и стърчеше от другата страна.

— По дяволите! — изруга Рурик през стиснати зъби с вид на вбесен родител. Те хванаха Брандър за пояса и много внимателно го положиха на дъното на лодката. — Какво те прихвана, та толкова се забави? Помислихме, че някой те е зашеметил с удар по главата.

Брандър не можа да отговори. Бе изпаднал в агония и само стенеше. Рурик го подпря на греблата и Ланг се зае с неприятната работа да пререже стрелата с ножа си.

— Той едва ли има нужда от твоите обиди точно сега, братко — сопна му се Ланг и със стиснати зъби преряза стрелата почти до самия й край, който можеше лесно да се пречупи. — И без това страда достатъчно.

Брандър пое дълбоко дъх, като усети с облекчение, че стрелата излиза от крака му. Най-лошото вече бе отминало и той успя да запази съзнание въпреки силната болка. Това поне беше похвално, каза си мислено той.

— И все пак, защо се забави? — продължи да го разпитва Рурик, докато Ланг му свали туниката и с нея превърза кървящия крак. — Или трябва да останем и да се бием като истински норвежци, или трябва да проявим здрав разум и бързо да изчезнем. Всичко останало е безсмислено.

Ланг, който винаги бе играл ролята на оптимист между тях, не можа да остави това мърморене без отговор.

— Засега всичко свърши, престани. Не можеш ли да кажеш, че поне имахме късмет да се измъкнем живи?

Рурик се намуси и като продължаваше да придържа Брандър, се обърна назад и погледна към брега.

— Голям късмет извадихме, като ни взеха и изгориха всичко, което сме донесли.