Ашланд Прайс - Мира

Мира обаче бе почти сигурна, че това няма да се случи защото вече бе обсъждала нашироко този въпрос с Брандър. Дори когато бяха чули зловещите звуци от приближаващите се конници, Брандър изглеждаше категоричен в решението си да остане близо до тяхното укрепление. Така че, с божията помощ, кризата бе преодоляна поне за момента. Брандър и неговите хора, изглежда, бяха вън от опасност. По шума, които се вдигна, те разбраха, че Наял се е върнал заедно с хората си в западния лагер, откъдето вероятно бе и тръгнал. Старейшините на племето бяха останали близо до вратата на укреплението да обсъждат какво още могат да направят за норвежците. Затова Мира не можеше да си представи кой удряше толкова настоятелно на вратата в момента. Те станаха бързо и се втурнаха да отворят. Миг след това тя с облекчение разбра, че тайнствените посетители не бяха от хората на Наял, а идваха от името на Брандър. В единия от тях успя да разпознае мъжа, който бе заедно с Брандър на скалата, когато тя и сестрите й беряха ягоди предишната сутрин. Брандър го бе нарекъл Рурик и Мира знаеше, че това е по-малкият му брат.

При други обстоятелства не би се приближила до него. Като си спомни как бе издраскала лицето му, тя реши, че е по-добре да стои настрани. Но самият факт, че не бе дошъл Брандър, а идваше брат му заедно с един друг мъж, накара сърцето й лудо да забие. Затова избърза напред, за да разбере какво се е случило с техния предводител.

— Ние сме синове на братовчедката на Киарда Мак Айл, а Брандър е наш брат — обясняваше Рурик, когато тя се приближи до старейшините, които малко преди нея бяха заобиколили посетителите.

Мира присви очи на светлината, която идваше от факлите, за да ги разгледа по-добре. Значи това бе другият брат на Брандър, когото той бе нарекъл Ланг. Те двамата определено си приличаха, за разлика от Рурик. Само дето Рурик и Ланг бяха малко по-ниски.

— В такъв случай аз съм жената, която търсите — обади се Киарда, като излезе пред останалите.

В продължение на няколко минути тя не каза нищо, защото явно ги разглеждаше от горе до долу. Изглежда, че приликата с Брандър най-накрая я убеди, че казват истината, и тя отново заговори.

— И двамата сте съвсем мокри — каза тя загрижено и донесе одеяла, за да не настинат от вечерния студ.

Това бе доста странен начин на посрещане за жена, която за първи път виждаше синовете на многообичаната си братовчедка. И въпреки това той напълно подхождаше на стоическата поза, която Киарда се стремеше да запази.

— Благодаря, милейди — отговори Рурик, като й се усмихна с благодарност. — Наложи се да доплуваме обратно на брега, когато ирландските войници хванаха сестра ни.

— Сестра ви! — възкликна Киарда и като чу, че скъпата дъщеря на братовчедка й е в опасност, тя се отказа от всякакви усилия да се въздържа повече. — Но ние мислехме, че всички сте се измъкнали благополучно. Видяхме ви да отплувате с лодките.

Рурик кимна в знак на съгласие.

— Така направихме, но когато се обърнахме, с изненада открихме, че сестра ни Астрид по някаква причина бе останала. А сега ирландските войници са я взели и не знаем къде да я търсим.

Като каза това, той вдигна умоляващ поглед към старата жена, сякаш се надяваше, че от загриженост за своята племенница тя веднага ще даде отговор на тази загадка.

Киарда обаче не каза нищо. Тя прехапа устни, сякаш бе потресена от новината. Обърна се към старейшините и започна развълнувано да си шепне нещо с тях.

— Къде е брат ви тогава? Онзи Брандър, с когото се срещнахме днес следобед? — попита един от дядовците на Мира.

— О, той е ранен, милорд. Една стрела го улучи, когато се изтегляхме, оставихме го с няколко души от нашите мъже до горящия лагер.

Като чу това, времето за Мира сякаш спря. Тя се успокои, като разбра, че Брандър бе само ранен, а не убит, но въпреки това се разтревожи силно. В края на краищата тя бе виновна за това, че брат Лон първо забеляза норвежкия лагер, а след това каза на Наял новината. Затова на нея не й оставаше вече нищо друго, освен да отиде бързо при Брандър и да види с какво може да му помогне.

Но какво си мислеше? Не можеше да отиде при него просто така. Беше вече тъмно и не можеше да се излиза от укреплението. Още повече, че на вратата вече се бе събрала тълпа от старейшини, които бяха блокирали изхода. „През подземните тунели“ — изведнъж се сети тя. Разбира се! Щеше да стигне до Брандър като миналата нощ. Ще вземе билки и успокояващи отвари, които успее да намери, и ще се измъкне от укреплението през подземните тунели. Ако, да пази Господ, раната на Брандър бе смъртоносна, мястото й сега бе до него и изобщо не я интересуваше каква бе цената, която щеше да заплати за това забранено излизане.