Ашланд Прайс - Мира

За момент се изкуши да остане при другите и да попита Рурик дали Брандър е ранен сериозно. Ако разбереше, че състоянието му не е толкова тежко, това можеше да й спести риска да ходи при него. Тя обаче не намери сили за този въпрос. Страхуваше се, че гласът й ще я издаде и всички ще разберат за силните й чувства към Брандър. Затова реши, че е по-разумно просто да се измъкне, отколкото да рискува родителите й да разберат колко е влюбена в него.

Сега трябваше да бърза, докато хората от клана бяха все още твърде заети с посетителите, за да забележат отсъствието й. Без да се колебае повече, тя се обърна и се измъкна крадешком към края на тълпата и оттам към семейната колиба.

Когато стигна хижата, вътре нямаше никой. Очевидно всички бяха още на площада. Без да губи време, тя отиде до лавицата с билките, която се намираше в дъното на стаята. За няколко секунди успя да прегледа всичко на светлината на огъня в огнището. Съдържанието на домашната аптека бе твърде оскъдно, защото баща й не изпълняваше функциите на лечител в укреплението, но все пак имаше торбичка с кръвоспиращо средство и един мях с медовина. Тя бързо пъхна всичко това под туниката си заедно с игла и конец за зашиване на рани. После, за да създаде впечатлението, че си е легнала рано, взе няколко цепеници от дървата за горене и ги отнесе на сламеника, който й служеше за легло. За да постигне по-голям ефект, й бе необходим още един наръч дърва. Необходими й бяха само броени минути, за да ги подреди така, че всичко да изглежда сякаш вече си е легнала.

Тъй като вълнението й пречеше да измисли още нещо, за да прикрие следите си, тя взе една от запалените лампи от масата за хранене и отиде до облечената в плат пейка, която закриваше капака над подземния изход. Отвори го и пропълзя в тунела. Като стигна до издълбаното долу дъно, тя се изправи и издърпа пейката обратно на мястото си. Лампата й угасна, но Мира все пак успя да мине през подземния проход. След няколко минути излезе от тунела и се озова на безопасно разстояние от укреплението. Въпреки това знаеше, че трябва да се движи предпазливо. Ако не вземеше мерки, при толкова много хора от племето, събрани на входа на укреплението, и на светлината на пълната луна, която осветяваше почти цялата околност, имаше голяма опасност някой да я забележи на път за скалите.

С тези мисли в главата тя остави изгасналата лампа на входа на тунела. След това загърна горното наметало около бялата си туника и остана наведена към земята, докато тръгна по заобиколния път, по който бе отишла до платото същия следобед, за да се срещне с Брандър. Оттам изпълзя надолу по стръмната страна на скалата до брега.

Пламъците от все още горящия лагер осветяваха до някъде пътя й надолу. Това поне бе нещо хубаво сред иначе взелите нещастен обрат събития. Като слезе още малко надолу, тя разбра, че оттук нейните хора повече не можеха да я забележат, но сега трябваше да вземе мерки и срещу хората на Брандър. Ако не им се разкриеше от самото начало, те можеха да я вземат за враг.

— Брандър! — извика тя още преди да е слязла долу — Брандър, аз съм. — Тя се спря в очакване на отговор. И наистина, говорещите допреди малко норвежци изведнъж млъкнаха, сякаш наострили уши да разберат откъде точно идва гласът. — Брандър! Не се страхувай. Сама съм — повтори тя.

Миг след това долу, в основата на скалата, се появи един викинг със запалена факла в ръка.

— Астрид? — извика строго той, като присви очи, сякаш не можеше да различи фигурата на Мира.

— Не, аз съм Мира, от укреплението долу. Моля те, отведи ме при предводителя.

Огромният норвежец продължи да се мръщи насреща й, докато тя застана само на няколко крачки над него. После, след като очевидно бе успял да я познае, той обърна лицето си надясно и високо извика нещо на родния си език. След малко пристигнаха още няколко мъже и се вторачиха в нея. Тогава изведнъж Мира я обзе страх. Мина й през ум, че Брандър може да е умрял, и в пристъп на ярост, че ирландците са ранили предводителя им, викингите можеха да решат да си отмъстят на нея.

Но така й бе тръгнало още в мига, в който се бе запознала с норвежкия предводител. Тя просто бе забравила за предпазливостта, на която така усърдно я бяха учили родителите й. Толкова бе влюбена, че напълно беше загубила всякакво чувство за самосъхранение. И както бе намекнала старата Киарда, тя сигурно си бе заслужила ужасната участ, която я очакваше.

— Ja. Доведете я — високо извика някой на ирландски откъм скалата.